Джон Гришам - Присъдата

— Дадено. Както кажеш.

— И ще те проверя за микрофончета.

— Нищо няма да нося.

Всички адвокати в екипа на Кейбъл смятаха, че Рор е посветил на своите експерти твърде много време — цели девет дни. Но през първите седем заседателите можеха поне да си нощуват у дома. Сега цареше съвсем друго настроение. Решиха да подберат двамата най-добри специалисти, да ги изкарат на подиума и да приключат с тях колкото се може по-скоро.

Освен това решиха да не засягат въпроса за пристрастяването към никотина — драстично отклонение от обичайната защитна линия при подобни процеси. Кейбъл и неговите сътрудници бяха проучили шестнайсетте предишни дела. Разговаряха с мнозина от съдебните заседатели по тях и неизменно получаваха отговора, че най-слабата част от защитата е когато разни експерти започнат да ръсят всевъзможни фантасмагории, само и само да докажат, че не съществува пристрастяване към никотина. Просто всички знаеха, че гова е лъжа.

Не се опитвай да мамиш заседателите.

За това решение се нуждаеха от одобрението на Фич и той неохотно го даде.

Първият свидетел в петък сутринта се оказа чорлав грозник с рядка рижава брада и дебели очила. Очевидно конкурсът по красота нямаше да продължи. Името му бе доктор Гънтър и според него излезе, че тютюнопушенето в крайна сметка не предизвиква рак. Само десет на сто от пушачите се разболяват. Ами останалите деветдесет процента? Както можеше да се очаква, Гънтър разполагаше с куп достоверни проучвания и бе нетърпелив да изскочи пред заседателите с нагледни материали и показалка, за да обясни в пълни подробности последните си вълнуващи открития.

Всъщност Гънтър не идваше, за да докаже каквото и да било. Задачата му бе да обори експертите на ищеца Хило Килван и Робърт Бронски, да пусне димна завеса и да внесе в главите на заседателите основателни съмнения доколко опасно е тютюнопушенето. Той не можеше да докаже, че цигарите не предизвикват рак, но категорично твърдеше, че никой учен не е в състояние да докаже обратното с абсолютна увереност. През десет минути повтаряше едно и също:

— Необходими са нови изследвания.

За в случай, че Марли наистина наблюдава, Фич измина пеш последните две пресечки на Фултън Стрийт — приятна разходка по сенчестата алея под тих дъжд от есенни листа. Сградата се намираше в най-старата част на града, само на четири преки от Залива, сред спретнати двуетажни къщички, заети предимно от офиси и кантори. Хосе чакаше с колата на три пресечки оттук.

Фич не пое риска да вземе микрофон. Марли му бе избила тия идеи при последната среща на кея. Сега идваше съвсем сам — без микрофон, без камера, без спотаени наоколо агенти. Чувстваше се като волна птичка. Трябваше да се справи само със силата на ума си и това предизвикателство му допадаше.

Той се изкачи по скърцащото дървено стълбище, спря| пред вратата без табелка, огледа другите анонимни врати по тясното коридорче и леко почука.

— Кой е? — долетя отвътре гласът на Марли.

— Ранкин Фич — отговори той тихо, колкото да го чуе само тя.

Резето изщрака и Марли се появи по сив пуловер и джинси. Не се усмихна и не го поздрави. Затвори вратата след Фич, дръпна отново резето и мина зад евтината сгъваема маса. Фич се озърна из стаята — тясна килийка без прозорци, само с една врата, олющени стени, три стола и маса.

— Хубаво място — каза той, гледайки кафявите петна по тавана.

— Поне е чисто, Фич. Няма телефони за подслушване, няма отдушници за камерите, нито пък кабели из стените. Проверявам всяка сутрин и ако надуша подарък от теб, просто излизам и повече няма да ме видиш.

— Много лошо мнение имаш за мен.

— Заслужаваш си го.

Фич отново огледа тавана, после пода.

— Харесва ми.

— Във всеки случай става за работа.

— И каква е работата?

Чантата й беше единственият предмет върху масата. Тя и измъкна отвътре същия прибор и го насочи към Фич.

— Я стига, Марли — възрази той. — Нали обещах.

— Да, знам. Чист си. Заповядай.

И тя посочи към един от двата стола срещу масата. Фич предпазливо опипа крехкия сгъваем стол, който можеше и да не издържи тежестта му. Седна внимателно, после се подпря на лакти върху масата. Тя обаче също не изглеждаше много надеждна, тъй че трябваше да се крепи върху двете опорни точки.

— Вече можем ли да поговорим за парите? — запита той с лукава усмивка.

— Да. Всъщност всичко е много просто, Фич. Прехвърляш ми едра сума, а аз обещавам да ти осигуря присъдата.