Джон Гришам - Присъдата

— С Бевърли Монк ли говоря? — запита Суонсън, като се опитваше да имитира гласа на Николас Истьр. Беше го слушал на запис стотици пъти.

— Да. Кой се обажда?

— Същата Бевърли Монк, която работеше преди време в „Мълиган“?

Кратко мълчание.

— Да. Кой сте вие?

— Джеф Кер, Бевърли. Отдавна не сме се чували.

Суонсън и Фич бяха решили да рискуват с предположението, че Клер и Джеф не са се обаждали на Бевърли след напускането на Лорънс.

— Кой, кой? — запита тя и Суонсън въздъхна от облекчение.

— Джеф Кер. Нали ме помниш, ходехме с Клер.

— А, да — каза тя, сякаш се чудеше дали наистина го помни.

— Виж какво, пристигнах в града, та реших да те питам дали не си чувала напоследък нещо за Клер.

— Не разбирам — бавно изрече тя. Явно се мъчеше да разбере кой е и какво точно иска от нея.

— Дълго е за разправяне, но преди шест месеца скъсахме с Клер. Сега я търся.

— От четири години не съм я чувала.

— Разбирам.

— Слушай, много съм заета. Може би друг път.

— Разбира се.

Суонсън затвори телефона, после се обади на Фич. Решиха, че си струва да поемат риска и да предложат на Бевърли Монк пари срещу сведения за Клер. Щом не бе разговаряла с Клер от четири години, нямаше как да я открие веднага и да й съобщи. Засега Суонсън имаше задачата да проследи Бевърли и да изчака до утре.

Фич изискваше от всеки консултант кратък отчет в края на съдебния ден. Само една страничка — просто и ясно, без засукани думи, нищо освен откровеното мнение на експерта за днешните свидетели и тяхното влияние върху заседателите. Фич държеше на честното мнение и често ругаеше експертите за сладникавия език. Предпочиташе песимизма. Отчетите трябваше да кацнат върху бюрото му точно един час след като Харкин обявеше край на заседанието.

Отчетите от сряда даваха твърде мрачна картина за Джанкъл, но в четвъртък се посипаха само хвалебствия за показанията на Денис Макуейд и Майра Спроулинг-Гуд. Двете жени не само бяха разведрили мрачната зала, пълна с мъже в делови костюми, но и се държаха чудесно на свидетелския стол. Заседателите ги слушаха внимателно и вероятно повярваха на всичко чуто. Особено мъжете.

И все пак Фич не се успокояваше. При нито един процес не бе изпитвал такава тревога. С отстраняването на Херера ответникът губеше един от най-големите си привърженици. Пресата в Ню Йорк изведнъж обявяваше провала на големите компании и недвусмислено обсъждаше резултатите от ндна тежка присъда. Статията на Баркър в „Могул“ бе предизвикала сензация. Джанкъл се оказа пълен провал. Лутър Вандъмиър от „Трелко“, най-умният и най-влиятелният от четиримата генерални директори, бе наругал Фич по телефона през обедната почивка. Заседателите бяха в изолация и колкото по-дълго се влачеше процесът, толкова по-неприятна щеше да им стане онази страна, която призоваваше свидетели в момента.

Десетата нощ в изолация мина без произшествия. Нямате немирни любовници. Нито пък тайни екскурзии по игралните домове. Нямаше дори шумни ориенталски мелодии. Никой не съжаляваше за Херера. Сутринта той бе събрал багажа си за броени минути, повтаряйки непрекъснато на шерифа, че е оклеветен и няма да остави нещата току-така.

След вечеря в столовата започна импровизиран шахматен турнир. Хърман имаше специална дъска с номерирани квадратчета. Духовете се разпалиха, мисис Граймс изтича за дъската и наоколо се събра оживена тълпа. За по-малко от час Хърман удържа три победи срещу Николас, три срещу Джери и три срещу Хенри Ву, който никога не бе играл шах. Канеше се пак да играе с Джери, този път срещу малък облог, когато Лорийн Дюк влезе да потърси нещо сладичко. Като дете тя бе играла с баща си. Без да проявява и капка съчувствие към слепеца, Лорийн би Хърман още в първата партия и двамата продължиха да играят до късно.

Както винаги, Филип Севил остана в стаята си. На трапезата и през почивките в съда понякога разменяше с другите по две-три думи, но предпочиташе да стои настрани с разгърната книга.

На два пъти Николас се опита да поговори с него. Никакъв резултат. Севил не понасяше празните приказки и не желаеше да разкрива нищо за себе си.

След близо двайсет години лов на скариди Хенри Ву рядко спеше до по-късно от четири и половина. Рано сутринта в петък той си направи горещ чай и тъй като полковника вече го нямаше, седна спокойно на масата да почете вестник. Скоро се появи и Николас. Както винаги, той набързо претупа любезностите, после запита как е дъщерята в Харвард. Хенри невероятно се гордееше с нея и очите му заблестяха, докато преразказваше последното й писмо.