Джон Гришам - Присъдата

Започнаха да се мяркат и другите. Разговорът потръгна към Виетнам и войната. Николас за пръв път сподели с Хенри, че баща му е загинал там през 1972 г. Не беше вярно, но Ву дълбоко се трогна от историята. Когато отново останаха сами, Николас запита:

— Е, какво мислиш за този процес?

Хенри отпи глътка чай със сметана и облиза устни.

— Можем ли да го обсъждаме?

— Естествено. Нали сме само двамата. Всички говорят, Хенри. Такъв народ сме се събрали. Всички освен Хърман.

— И какво мислят другите?

— Според мен повечето още не са решили. Най-важното е да бъдем единни. Съдебните заседатели трябва на всяка цена да стигнат до решение — най-добре единодушно, или поне с девет на три гласа за едната или другата страна. Разногласията са нещо ужасно.

Хенри отпи още една глътка и се замисли. Отлично разбираше английския, говореше го добре, макар и с акцент, но както повечето безхитростни души, били те местни или емигранти, трудно проникваше в дълбините на закона.

— Защо? — запита той.

Както всички останали, Хенри вярваше на Николас, защото младежът бе учил право и изглеждаше съвсем наясно с разните факти и решения, сред които те напълно се губеха.

— Много просто. Това е най-великият от всички тютюневи процеси — като битката при Гетисбърг или като Армагедон. Тук са се срещнали двете страни с най-тежката артилерия. Трябва да има победител и победен. Просто и ясно. Именно тук трябва да се реши дали тютюневите компании ще поемат отговорност за производството на цигарите. Ние ще го решим. Нас избраха и наш дълг е да произнесем присъда.

— Разбирам — кимна Хенри, макар че все още беше объркан.

— Най-лошото ще е да се изпокараме, да се разцепим на две и да провалим процеса.

— Защо да е лошо?

— Защото е най-лесният изход. Просто прехвърляме топката на следващите заседатели. Ако провалим работата и се приберем у дома, това би струвало и на двете страни милиони долари, защото след година-две ще трябва пак да разиграват същия театър. Същият съдия, същите адвокати, същите свидетели — всичко ще е все същото освен заседателите. С две думи, ще покажем, че нямаме достатъчно ум, за да вземем решение. И че се надяваме следващите избрани от властта да излязат малко по-разсъдливи.

Хенри лекичко се приведе надясно към Николас.

— Ти какво ще направиш? — запита той.

В този момент Мили Дюпри и Гладис Кард влязоха и със смях се отправиха към кафето. Те побъбриха малко с мъжете и отидоха да гледат по телевизията някоя си Кати. Страшно я харесвали.

— Ти какво ще направиш? — прошепна отново Хенри, без да откъсва очи от вратата.

— Още не знам, пък и не е важно. Важното е да бъдем рамо до рамо. Всички.

— Прав си — каза Хенри.

В течение на процеса Фич постепенно бе свикнал преди всяко заседание да си намира работа в кабинета и да следи за телефона. Рядко откъсваше поглед от него. Знаеше, че тя ще се обади в петък сутринта, но нямаше представа каква машинация, примка или инфарктна лудория ще му поднесе.

Точно в осем Конрад изрече по вътрешната линия само две думи:

— Тя е.

Фич се хвърли към телефона.

— Здравей — любезно изрече той.

— Здрасти, Фич. Слушай, можеш ли да познаеш от кого още се дразни Николас?

Той глухо изстена и затвори очи.

— Не знам.

— Нали ме разбираш, тоя тип създава много ядове на Николас. Май ще трябва да го изхвърлим.

— Кого? — умолително изрече Фич.

— Лони Шейвър.

— О! По дяволите! Не! Не можеш да го направиш!

— По-кротко, Фич.

— Не го прави, Марли! За бога!

За няколко секунди тя го остави насаме с отчаянието, после подхвърли:

— Ти май много си падаш по Лони Шейвър.

— Трябва да престанеш, Марли, разбираш ли ме? Така доникъде няма да стигнем.

Фич усещаше колко отчаяно звучи гласът му, но вече не владееше положението.

— Николас трябва да си осигури хармония между заседателите. Това е. А Лони смущава спокойствието.

— Не го прави, моля те. Нека си поговорим.

— Точно това правим, Фич, но няма да е за дълго.

Фич дълбоко си пое дъх, после още веднъж.

— Играта почти е приключила, Марли. Добре, позабавлява се, кажи сега какво искаш.

— Имаш ли нещо за писане?

— Разбира се.

— На Фултън Стрийт сто и двайсет има двуетажна сграда от бели тухли. Стара постройка, разделена на малки кантори. Стая шестнайсет на горния етаж е моя поне за още един месец. Не е много хубава, но там ще се срещнем.

— Кога?

— След един час. Само двамата. Ще те гледам как идваш и ако зърна някоя от твоите хрътки, повече няма да ти проговоря.