Джон Гришам - Присъдата

— Чели ли сте някакви материали извън изрично одобрения от мен списък? — запита Харкин.

Сред настаналото мълчание адвокатите впиха погледи в него. Всички присъстващи чакаха отговора със затаен дъх. Дори Уилис край вратата изглеждаше съвсем буден.

— Не. Не, доколкото знам — искрено отговори полковникът.

— И по-специално чели ли сте икономическото списание „Могул“?

— Не, откакто сме изолирани.

— Обикновено четете ли „Могул“?

— Веднъж-дваж месечно.

— Притежавате ли в мотелската си стая някакви материали извън одобрения списък?

— Не, доколкото знам.

— Ще се съгласите ли да претърсим стаята ви?

Франк се изчерви и раменете му подскочиха.

— За какво става дума? — запита той.

— Имам повод да предполагам, че сте чели неразрешени материали и че това е станало в мотела. Едно бързо претьрсване вероятно ще изясни нещата.

— Това е нарушение на гражданските ми права — гневно възрази Херера. Той държеше на гражданските си права. Стигаше му един поглед към лицата наоколо, за да усети, че го подозират в някакво чудовищно престъпление.

— Не, мистър Херера. Просто смятам, че едно претърсване ще ни позволи да продължим спокойно процеса.

В края на краищата ставаше дума за обикновена стая в мотел, а не за истински дом, където има какви ли не лични вещи. Освен това Франк твърдо знаеше, че не крие нищо забранено.

— Претърсете я, щом е тъй — процеди той през зъби.

— Благодаря.

Уилис изведе Франк от кабинета и съдията Харкин се обади на шерифа в мотела. Управителят отключи стая 50. Шерифът и двамата му помощници деликатно претърсиха гардероба, чекмеджетата и банята. Под леглото откриха куп броеве от „Уолстрийт Джърнъл“, „Форбс“ и вчерашния „Могул“. Шерифът се обади на Харкин, съобщи за находката и получи нареждане незабавно да донесе в съда забранените вещи.

В девет и петнайсет ложата още бе празна. Прикрит зад разгънат вестник, Фич седеше вдървено на скамейката и се взираше във вратата до подиума, макар отлично да знаеше, че когато заседателите най-сетне излязат, номер седем вече няма да е Херера, а Хенри Ву. Адвокатите на ответника донякъде одобряваха Ву, защото беше азиатец, а азиатците рядко проявяват щедрост, когато става дума за обезщетение. Но все пак той не можеше да се мери с Херера, а експертите вече от четири седмици повтаряха на Фич, че полковникът ще е тяхната тежка артилерия при определяне на присъдата.

Щом Марли и Николас можеха ей така да изхвърлят Херера, с кого ли щяха да се захванат тепърва? А ако го правеха, за да привлекат вниманието на Фич, трябваше да им признае, че са успели.

Съдията и адвокатите гледаха смаяно вестниците и списанията, подредени върху бюрото на Харкин. Шерифът набьрзо продиктува за протокола как и къде ги е открил, после излезе.

— Господа, нямам друг избор, освен да освободя мистър Херера — каза негова светлост.

Адвокатите мълчаха. Отново въведоха Херера и го настаниха на същия стол.

— За протокола — високо изрече Харкин. — Мистър Херера, коя е вашата стая в „Сиеста Ин“?

— Номер 50.

Харкин размаха ръка към списанията.

— Само преди минути тези вещи бяха открити под леглото в стая 50. Всички броеве са нови, издадени по време на изолацията.

Херера онемя.

— И, разбира се, всички са извън списъка на разрешените издания. Някой съдържат крайно предубедени становища.

— Не са мои — бавно изрече Херера и гневът отново започна да го обзема.

— Разбирам.

— Някой ги е сложил там.

— Кой би могъл да го стори?

— Не знам. Може би същият, който ви е подсказал за тях.

Много логично разсъждение, помисли Харкин, но сега не му е времето. Кейбъл и Рор извърнаха очи към съдията, сякаш искаха да запитат: „Добре де, кой ви го каза?“

— Не можем да затворим очи пред факта, че тези издания бяха намерени във вашата стая, мистър Херера. По тази причина нямам друг избор, освен да ви освободя от съдебните задължения.

Франк постепенно се опомняше и би желал да зададе цял куп въпроси. Искаше да повиши глас и да се разкрещи срещу Харкин, когато изведнъж осъзна, че го освобождават. След четири седмици процес и девет нощи в „Сиеста Ин“ можеше да напусне съда и да се прибере у дома. Нещо повече, още този следобед можеше да отиде на голф.

— Мисля, че не е справедливо — колебливо възрази той, като внимаваше да не прекали с протеста.

— Много съжалявам. По-късно ще помисля дали не е нанесена обида на съда. Засега трябва да продължим процеса.