Джон Гришам - Присъдата

Мили допи шампанското и седна на леглото. Хопи се настани до нея. Мистър Кристано го бе посъветвал доста настоятелно да накара Мили да покаже листа на всички останали. Сега Хопи с ужас се питаше как ще му каже, че това навярно няма да стане. Но пък откъде можеше Кристано да разбере какво е станало с проклетата хартийка?

Докато Хопи размишляваше над тия въпроси, Мили се разплака.

— Искам да си вървя — едва избъбри тя с разтреперани устни и зачервени очи. Хопи я прегърна през рамото.

— Съжалявам — прошепна той.

Вместо отговор тя заплака още по-силно. На Хопи също му се плачеше. Ако не се брой сексът, тази среща бе излязла съвсем безрезултатна. Според мистър Кристано процесът щеше да свърши след броени дни. Трябваше на всяка цена да убеди Мили, че единствената разумна присъда е в полза на ответника. Тъй като разполагаха с малко време, налагаше се да й признае ужасната истина. Но не сега, не тази вечер. При следващото посещение.

Режимът на полковника никога не се променяше. Като добър войник, той всяка сутрин се събуждаше точно в пет и половина, правеше петдесет клякания и заставаше под студения душ. В шест отиваше да закуси и тежко на виновните, ако на масата нямаше горещо кафе и куп вестници. Хапваше препечена филийка с конфитюр, но без масло и бодро пожелаваше „добро утро“ на влизащите колеги. От своя страна сънените заседатели бързаха да грабнат по чаша кафе и да се върнат в стаите си, където можеха да погледат новини на спокойствие. Не беше кой знае колко приятно да започват деня с неговите приветствия и енергичната му словесна канонада. Колкото по-дълго стояха затворени, толкова по-жизнерадостен ставаше полковникът в ранни зори. Неколцина от заседателите дори изчакваха да наближи осем, когато по разписание той изхвръкваше от столовата и изчезваше в стаята си.

Към шест и петнайсет в четвъртък сутринта Николас поздрави полковника, наля си чаша кафе и стоически изтърпя кратък разговор за времето. После напусна столовата и тихо тръгна по сумрачния коридор. От три-четири стаи вече долитаха звуците на телевизори. Някой говореше по телефона. Той отключи вратата на стаята си, бързо остави кафето на нощното шкафче, измъкна от чекмеджето куп вестници и отново излезе.

Използвайки ключа, който бе откраднал от таблото на рецепцията, Николас се вмъкна в номер 50 — стаята на полковника. Из въздуха се носеше тежкият мирис на евтин одеколон. До стената бяха подредени като по конец няколко чифта обувки. Дрехите в гардероба бяха безупречно изгладени. Николас коленичи, отметна покривката на леглото и пъхна отдолу вестниците. Между тях беше и вчерашният брой на списание „Могул“.

Безшумно излезе и се завърна в стаята си. Един час по-късно позвъни на Марли. Тъй като предполагаха, че Фич може да подслушва всичките им разговори, той каза само:

— Можели да се обади Дарлин?

— Имате грешка — отвърна тя и затвори.

Николас изчака пет минути и набра номера на клетъчния телефон, който Марли криеше в гардероба си. Не изключваха възможността Фич да подслушва нейния апартамент.

— Пратката е доставена — съобщи той.

След трийсет минути Марли напусна апартамента си и потърси уличен телефон. Позвъни на Фич и изчака да я свържат.

— Добро утро, Марли — поздрави той.

— Здрасти, Фич. Слушай, много обичам да си приказваме по телефона, знам обаче, че всичко се записва.

— Няма такава работа. Кълна се.

— Добре де. На пет минути път от теб има една закусвалня, точно на ъгъла на Четиринайсета улица и Крайбрежния булевард. Вдясно от входа има три телефона. Иди при средния. Ще се обадя след седем минути. Побързай, Фич.

И тя затвори телефона.

— Мамка му! — изрева Фич.

Той захвърли слушалката и изхвръкна навън. В движение изкрещя на Хосе и двамата се втурнаха към колата.

Както можеше да се очаква, когато пристигнаха, телефонът вече звънеше.

— Привет, Фич. Слушай сега, напоследък номер седем, Херера, взе да лази по нервите на Ник. Мисля, че днес ще се отървем от него.

— Какво?

— Чу ме.

— Не го прави, Марли!

— Ужасно досаден тип. На всички им е писнало от него.

— Но той е на наша страна!

— Я стига, Фич. Накрая всички ще са на наша страна. Както и да е, не пропускай да видиш сценката в девет.

— Не, слушай, Херера е изключително важен…

Фич млъкна насред изречението, защото отсреща долетя изщракване. Връзката се прекъсна. Той стисна слушалката и бавно задърпа, сякаш искаше да я изтръгне и да я запокити към паркинга. После отпусна пръсти. Без крясъци и ругатни се отправи спокойно към колата и заръча на Хосе да кара обратно.