Джон Гришам - Присъдата

Нека бъде както тя иска. Вече нямаше значение.

Харкин живееше в Гълфпорт, на петнайсет минути път от съда. По напълно обясними причини номерът му не беше включен в местния телефонен указател. Кой би искал престъпници от затвора да му звънят по всяко време на денонощието?

Тъкмо допиваше сутрешното кафе и се канеше да целуна жена си за сбогом, когато телефонът в кухнята иззвъня и мисис Харкин отиде да се обади.

— За теб е, скъпи — каза тя и подаде слушалката на негова светлост, който остави кафето и куфарчето, поглеждайки неволно часовника си.

— Ало?

— Извинявайте, че ви безпокоя у дома, ваша светлост — долетя от другия край тих, почти шепнещ глас. — Обажда се Николас Истьр и ако искате да затворя веднага, кажете ми го направо.

— Засега не. Какво има?

— Още сме в мотела, готвим се да потеглим и… ами, мисля, че трябва да поговоря с вас още сега.

— Какво има, Николас?

— Никак не бих искал да ви тревожа, но се боя, че другите могат да заподозрат нещо повече във всички тия бележки и разговори насаме.

— Може и да си прав.

— Затова реших да ви позвъня. Така няма да знаят, че сме разговаряли.

— Нека опитаме. Ако реша, че трябва да прекратим разговора, така и ще сторя.

Харкин много искаше да узнае как е успял един изолиран заседател да открие телефонния му номер, но засега предпочете да изчака.

— Става дума за Херера. Мисля, че той чете нещо извън списъка на одобрените издания.

— Какво например?

— Например „Могул“. Тази сутрин влязох в столовата малко по-рано. Той беше съвсем сам и се опита да скрие списанието от мен. „Могул“ не беше ли някакво икономическо издание?

— Да, така е.

Харкин бе чел вчерашната статия на Баркър. Ако Истьр казваше истината, а нямаше никакви основания да се съмнява в него, то Херера трябваше незабавно да бъде отпратен. Четенето на забранени материали беше достатъчно основание за отстраняване на заседателя, дори можеше да се приеме за обида на съда. А четенето на вчерашния „Могул“ граничеше с провал на целия процес.

— Смяташ ли, че е обсъждал четеното с някого?

— Не ми се вярва. Както казах, той се опита да скрие списанието. Точно затова се усъмних. Не ми се вярва да го обсъди с когото и да било. Но ще внимавам.

— Правилно. Тази сутрин незабавно ще разпитам мистър Херера. Сигурно ще се наложи да претърсим стаята му.

— Моля ви, не му казвайте, че аз съм го издал. Чувствам се ужасно.

— Постъпил си правилно.

— Ако другите заседатели разберат, че говорим, вече няма и да ме погледнат.

— Не се тревожи.

— Просто съм нервен, ваша светлост. Всички сме изморени и искаме да се приберем у дома.

— Вече почти привършваме, Николас. Пришпорвам адвокатите доколкото мога.

— Знам. Извинявайте, ваша светлост. Само гледайте никой да не усети, че си играя на таен агент. Чудя се как стана така.

— Вършиш каквото трябва, Николас. И аз ти благодаря от сърце. Ще се видим след малко.

Харкин набързо целуна жена си и изтича навън. От колата позвъни на шерифа и го помоли да отиде в мотела и да го изчака. Вече в движение се обади на Лу Дел, както правеше почти всяка сутрин, и я запита дали в мотела се продава списание „Могул“. Не, не се продавало. После позвъни на секретарката си и заръча Рор и Кейбъл да го чакат в кабинета. Накрая пусна радиото и се замисли как, за бога, е успял един изолиран заседател да си набави брой от списание, което не се намира току-тъй дори по улиците на Билокси.

Когато влезе в кабинета си и затвори вратата, Кейбъл и Рор вече го чакаха заедно със секретарката. Харкин свали сакото си, седна и накратко описа подозренията си срещу Херера, без да разкрива източника на информацията. Кейбъл не бе очарован, защото всички смятаха Херера за привърженик на ответника. Рор пък се разтревожи, защото губеха още един заседател и процесът можеше да се провали.

След като съсипа настроението на двамата адвокати, Харкин се почувства много по-добре. Изпрати секретарката да доведе от заседателската стая мистър Херера, който в момента пиеше поредната чаша кафе без кофеин и бъбреше с Хърман. Когато Лу Дел извика името му, Франк се озърна озадачено и излезе. Полицаят Уилис го поведе по лабиринта от коридори зад съдебната зала. Пред една врата спряха и Уилис почука.

Съдията и адвокатите поздравиха сърдечно полковника, после го настаниха на един стол точно до стенографката, която чакаше в готовност.

Съдията Харкин обясни, че имал няколко въпроса, на които трябвало да се отговори под клетва, а адвокатите изведнъж измъкнаха бележници и почнаха да записват. Херера се почувства като престъпник.