Джон Гришам - Присъдата

Когато Глория Лейн застана на пътеката до първия ред, един мъж на около шейсет години вдигна ръка, после се изправи и мина през малката портичка на преградата. Разсилният го отведе на свидетелското място и дръпна микрофона настрани. Съдията мина в края на масата и се приведе, за да поговори тихичко с човека. По двама адвокати от двете страни застанаха точно отпред, за да закрият разговора от публиката. Секретарката се присъедини към навалицата и съдията запита шепнешком човека от какво страда.

Оказа се дискова херния, мъжът носеше и медицинска бележка. Освободиха го и той побърза да напусне залата.

Когато към пладне Харкин обяви почивка, вече бяха освободили тринайсет души по здравословни причини. Всичко се превръщаше в досадна рутина. След един и половина щяха да продължат по същия начин.

Николас Истър напусна залата сам и отиде в една закусвалня на шест пресечки от съда, където си поръча хамбургер и кока-кола. Седна в едно сепаре край витрината и се загледа в децата на близката игрална площадка. Дъвчеше бавно, защото разполагаше с час и половина.

Блондинката с тесните джинси от компютърния магазин сега беше облякла широки бермуди, провиснала тениска, нови маратонки и носеше през рамо малък спортен сак. Докато вървеше с подноса си през заведението, тя го позна и се спря до масата.

— Николас — изрече младата жена с престорена неувереност.

Той я погледна смутено с чувството, че са се срещали и преди, но не може да си спомни името.

— Не ме помните — любезно се усмихна тя. — Преди две седмици влязох във вашия магазин да потърся…

— Да, сетих се — каза той, хвърляйки бърз поглед към чудесния загар по бедрата й. — Купихте си касетофон.

— Точно така. Казвам се Аманда. Ако не греша, оставих ви телефона си. Сигурно сте го загубили.

— Ще седнете ли?

— Благодаря.

Тя тутакси се настани на масата и си взе пържено картофче.

— Пазя номера — каза той. — Всъщност…

— Няма нищо. Сигурна съм, че сте звънели няколко пъти. Телефонният ми секретар е повреден.

— Не, още не съм. Но се канех.

— Е, да — засмя се тя. Имаше съвършени зъби и ги показваше с удоволствие. Косата и беше вързана на опашка. Изглеждаше твърде изящна и стегната, тъй че едва ли бягаше за здраве. А и по лицето й нямаше следи от пот.

— Как попаднахте тук? — запита той.

— Отивам на аеробика.

— Ядете пържени картофи преди аеробика?

— Защо не?

— Не знам. Просто не ми се струва нормално.

— Ще ми трябват въглехидрати.

— Разбирам. А пушите ли преди аеробика?

— Понякога. Затова ли не ми се обадихте? Защото пуша?

— Не точно.

Тя продължаваше да се усмихва и да се прави на скромна.

— Хайде, Николас. Ще го преживея някак.

— Добре де, и това ми мина през ума.

— Така си и мислех. Ходили ли сте някога с пушачка?

— Не, доколкото си спомням.

— Защо не?

— Може би не ми се гълта пушек от втора ръка. Не знам. Не съм разсъждавал по въпроса.

Тя захапа ново картофче и го погледна втренчено.

— Пушили ли сте някога?

— Естествено. Всяко хлапе опитва. Когато бях на десет години, задигнах пакет „Кемъл“ от водопроводчика. Изпуших всичко за два дни, призля ми и реших, че умирам от рак.

Той захапа сандвича.

— И това ли беше?

Николас преглътна и се позамисли, преди да отговори:

— Мисля, че да. Не помня друг пьт да съм запалвал цигара. Вие защо започнахте?

— От глупост. Мъча се да ги откажа.

— Добре. Твърде сте млада.

— Благодаря. Искате ли да позная нещо? Като ги откажа, ще ми се обадите, нали?

— Не е там работата. Може да се обадя при всяко положение.

— Тия съм ги чувала и преди — подигравателно се усмихна тя, разкривайки отново великолепните си зъби. Отпи от чашата, после добави: — Мога ли да ви попитам какво правите тук?

— Ям сандвич. А вие?

— Казах ви. Отивам на аеробика.

— Вярно. Аз пък просто минавах оттук, имах работа в центъра и огладнях.

— Защо работите в онзи магазин?

— С други думи, защо си прахосвам живота за мизерната заплата на продавач?

— Не точно, но горе-долу това имах предвид.

— Аз съм студент.

— Къде?

— Никъде. Точно сега съм между два колежа.

— Къде беше последният?

— В Северен Тексас.

— А следващият?

— Вероятно в южната част на Мисисипи.

— Какво учите?

— Компютри. Много въпроси задавате.

— Но все лесни, нали?

— Да речем. А вие къде работите?

— Не работя. Наскоро се разведох с богат мъж. Нямам деца. На двайсет и девет години съм, без ангажименти и смятам да остана такава, но с удоволствие бих излизала с някого от време на време. Защо не ми се обадите?