Джон Гришам - Присъдата

Най-сетне в десет и трийсет през вратата зад съдийския подиум изникна един полицай и ревна:

— Станете, влиза съдът!

Триста души скочиха на нозе и останаха прави, докато негова светлост Фредерик Харкин се качи на подиума и им разреши да седнат.

За съдия той беше сравнително млад, едва петдесетгодишен — отначало назначен от губернатора, за да запълни внезапно овакантеното място, а сетне избран от народа. Тъй като някога бе работил като адвокат на тьжители, сега се носеха слухове, че винаги е на страната на ищеца, макар че в това нямаше капка истина. Просто ответникът с удоволствие разпространяваше клюката. В действителност адвокатското му минало беше съвсем скромно и свързано с малка фирма, която не се славеше с особени съдебни победи. Макар че работеше упорито, истинската му страст си оставаше местната политика, където го знаеха като умел играч. Назначаването му за съдия беше най-големият късмет през неговия живот — сега печелеше осемдесет хиляди годишно, много повече, отколкото бе получавал като адвокат.

Гледката на една съдебна зала, запълнена с толкова много гласоподаватели, би стоплила душата на всеки изборен служител и негова светлост не успя да удържи широката си усмивка, приветствайки гостите в своята обител, сякаш се бяха стекли тук от най-горещо желание. Усмивката постепенно изчезна, докато изричаше кратка встьпителна реч, за да подчертае значението на тяхното присъствие. Харкин не се славеше нито с особена сърдечност, нито с чувство за хумор, тьй че скоро стана сериозен.

И имаше защо. Пред него седяха толкова много адвокати, че около масите нямаше място за всички. В съдебните протоколи бяха записани осем за ищеца и девет за ответника. На закрито заседание преди четири дни Харкин бе разпределил местата. След като приключеха с избора на съдебни заседатели и пристьпеха към процеса, около масата на всяка страна щяха да седят само по шестима адвокати. Останалите щяха да заемат столовете, където сега се гушеха и зяпаха консултантите. Освен това бе определил места за двете страни — за вдовицата Селист Уд и представителя на „Пинекс“. Специално за случая негова светлост бе съставил малка брошурка с реда на настаняване и правилата за провеждане на процеса.

Делото беше заведено преди четири години и оттогава бе минало през множество сблъсъци и перипетии. Сега документите по него заемаха единайсет големи кашона. За да стигнат дотук, и двете страни бяха похарчили милиони. Процесът щеше да трае поне един месец. В момента тази зала бе събрала някои от най-блестящите правни умове на страната, все хора с раздуто самочувствие. Фред Харкин смяташе да управлява с желязна ръка.

Като се приведе към микрофона, той описа накратко предстоящия ход на делото, но това беше само за обща информация. Нека хората да узнаят защо са тук. Каза им, че процесът ще трае няколко седмици и съдебните заседатели няма да бъдат изолирани. Обясни, че има конкретни възможности за освобождаване от задълженията им и попита дали компютьрът не е пропуснал някого над шейсет и пет години. Шест ръце се стрелнаха нагоре. Той ги погледна изненадано и се извърна към Глория Лейн, която сви рамене, сякаш тия неща ставаха непрекъснато. Шестимата получиха разрешение да си тръгнат и петима от тях го използваха незабавно. Бройката спаднг на 189. Консултантите трескаво задраскаха имената. Адвокатите навъсено пишеха в бележниците си.

— А сега, имаме ли някой сляп между нас? — запита съдията. — Имам предвид да е официално признат за сляп.

Въпросът приличаше на шега и мнозина се усмихнаха. Откъде накъде слепец ще идва за съдебен заседател? Това беше нечувано.

Откъм седми ред, нейде в средата, бавно се надигна ръка. Заседател номер шейсет и три, мистър Хърман Граймс, възраст петдесет и девет години, компютьрен програмист, бял, женен, без деца. Що за дяволия? Знаеше ли някой, че този човек е еляп? И от двете страни експертите се сконфузиха. Относно Хърман Граймс разполагаха само със снимки на къщата и входната врата. Знаеха, че живее тук от две три години. Във въпросниците му не се споменаваше никакъв недъг.

— Ако обичате, станете, сър — каза съдията.

Мистьр Хърман Граймс бавно се изправи с ръце в джобовете. Беше облечен небрежно, носеше съвсем обикновени очила и не изглеждаше сляп.

— Вашият номер, моля — запита съдията. За разлика от адвокатите и техните консултанти той не бе зубрил наизуст всяка дребна подробност около заседателите.