Джон Гришам - Присъдата

Рор твърдеше, че в нито един от тези петдесет и четири процеса не се е включвала толкова мощна юридическа групировка. Никога зад ищеца не бяха заставали адвокати с толкова много пари, че да изравнят играта.

Фич не отричаше това.

Дългосрочната стратегия на Рор беше проста и гениална. В страната имаше сто милиона пушачи — разбира се, не всички боледуваха от рак на белите дробове, но болните определено щяха да му осигурят работа, докато е жив. След първата победа не му оставаше нищо друго, освен да чака навалицата. Дори и най-изпадналият адвокат щеше да хукне на лов за скърбящи вдовици, чиито съпрузи са починали от рак. Рор и неговата група можеха да обират каймака.

Щабът му заемаше горните три етажа на стара банкова сграда недалеч от Окръжния съд. В късната петъчна вечер той отвори вратата на един мрачен кабинет и застана до стената, докато Джонатан Котлак от Сан Диего прещракваше проектора. Котлак отговаряше за проучването и подбора на съдебните заседатели, макар че Рор активно се включваше в работата. Дългата маса в центъра на кабинета бе отрупана със смачкани хартии и празни чаши от кафе. Хората около нея гледаха със зачервени очи поредното лице върху стената.

Нел Робер, четирийсет и шест годишна, разведена, жертва на изнасилване, банкова касиерка, непушачка; беше въздебела, с което мигновено отпадаше според критериите на Рор. Каквото и да му разправяха специалистите, той никога не взимаше пълни жени. Особено неомъжени. Обикновеноте се оказваха стиснати и коравосърдечни.

Беше запомнил наизуст толкова имена и лица, че не можеше да поеме вече нито едно. Изучавал бе тия хора до втръсване. Измъкна се в коридора, разтърка очи и слезе по стълбището до залата за конференции, където екипът по документацията делово оформяше хиляди книжа под ръководството на Андре Дюрон от Ню Орлиънс. Наближаваше десет часа в петък вечер, но из кантората на Уендъл Х. Рор упорито работеха повече от четирийсет сътрудници.

Наблюдавайки работата на помощниците, Рор поговори с Дюрон. После излезе и с малко по-бърза стъпка се отрави към следващата стая. Напрежението го ободряваше.

Отсреща адвокатите на противника работеха също тъй упорито.

Няма по-вълнуващ миг от навечерието на голям процес.

Голямата съдебна зала беше на втория етаж; до нея се стигаше по централното стълбище и през широко слънчево преддверие. Белите стени бяха наскоро боядисани, а подьт искреше от чистота.

В осем сутринта в понеделник преддверието вече гъмжеше от хора, очакващи отварянето на големите дървени врати към съдебната зала. В един ъгъл се бе струпала групичка млади и удивително еднакви мъже с черни костюми. Всички до един изглеждаха благоприлични, със зализана, късо подстригана коса; повечето от тях носеха очила с рогови рамки или пък изпод изящните им сака се подаваха тиранти. Това бяха финансови специалисти по тютюневия пазар от Уолстрийт, пратени тук, за да проследят ранния развой на процеса „Уд срещу «Пинекс»“.

Друга група, растяща от минута на минута, се въртеше из центъра на преддверието. Всеки в нея смутено стискаше късче хартия или съдебна призовка. Малцина се познаваха, но хартийките недвусмислено показваха защо са тук и разговорите бързо потръгнаха. Пред вратите на залата се надигна нервна глъчка. Младежите с тъмни костюми замлъкнаха и се вторачиха в евентуалните съдебни заседатели.

Трета група, навъсена и униформена, охраняваше входа на залата. За поддържане на реда през този първи ден бяха пратени цели седем помощник-щерифи. Двамина настройваха металодетектора пред вратата. Други двама се потяха над списъци и документи зад бюрото до нея. Очакваха залата да се препълни. Останалите трима пиеха кафе от картонени чашки и наблюдаваха растящата тълпа.

Точно в осем и трийсет отвориха вратите, провериха призовката на всеки кандидат, пуснаха ги един по един през металодетектора и казаха на останалите, че засега ще трябва да почакат. Същото се отнасяше до финансистите и репортерите.

Ако освен тапицираните седалки се добавеха и сгъваеми столове, съдебната зала можеше да побере около триста души. Още трийсетина щяха да се настанят около масите на ищеца и ответника. Съдебната секретарка, чиято длъжност според местните традиции беше изборна, провери с усмивка призовките и дори прегърна неколцина свои познати сред кандидатите, после деловито ги подкара към местата им. Казваше се Глория Лейн и работеше тук от единайсет години. За нищо на света не би пропуснала тази възможност да сочи и ръководи, да покаже колко народ познава, да се ръкува, да напътства и да се наслаждава на краткия звезден миг в най-знаменития процес от своята кариера. Помагаха й три по-млади жени от канцеларията, тъй че към девет часа всички кандидати бяха грижливо настанени по номера и усърдно попълваха поредния въпросник.