Джон Гришам - Присъдата

С настъпването на вторника съдията Харкин бе станал деловит и за по-малко от час приключи със самоотводите. Бяха освободени още шестима и групата намаля до 142 души.

Най-сетне настана време за голямото представление. Облечен все със същото карирано спортно сако, бяла жилетка и шарена папийонка, Уендъл Рор стана и излезе напред, за да се обърне към публиката. Шумно изпука с кокалчетата на пръстите си, надигна длани и се усмихна широко.

— Добре дошли — театрално изрече той, сякаш предстоеше нещо, за което всички присъстващи щяха да пазят сладостен спомен до края на дните си.

След това представи себе си и членовете на своя екип за този процес. Накрая помоли ищцата Селист Уд да се изправи. Докато я представяше на кандидатите, успя два пъти да вмъкне думата „вдовица“. Дребната женица беше на петдесет и пет години, облечена в простичка черна роля, с черни чорапи и черни обувки, закрити от преградата. Усмивката й изглеждаше любезна и измъчена, сякаш още не бе прежалила съпруга си, починал преди цели четири години. Всъщност наскоро едва не се бе омъжила, но в последния момент Уендъл научи и тутакси отмени събитието. Обичай си човека, обясни й той, нищо лошо няма в това, гледай обаче да не се разчува и в никакъв случай не се омъжвай преди края на процеса. Съчувствието е важна работа. От теб се очаква да страдаш.

Фич много добре знаеше за отложения брак, но разбираше, че едва ли има начин да го спомене пред съда.

След като официално представи в съдебната зала всички, свързани с ищеца, Рор накратко изложи своя възглед за събитията и монологът му предизвика огромен интерес от страна на ответника и съдията. Бяха готови да скочат накрака при всеки негов опит да прекрачи тънката граница между факти и предположения. Естествено, той нямаше намерение да го стори, но му доставяше удоволствие да ги дразни.

Последва дълъг и досаден призив към бъдещите съдебни заседатели да бъдат честни, откровени и без страх да надигнат десница, ако нещо ги обезпокои дори и съвсем малко. Та как другояче адвокатите да проникнат в техните мисли и чувства, ако те, съдебните заседатели, не се обадят?

— Едва ли ще го разберем само от гледане — добави той с нова белозъба усмивка.

Не беше точно така. В момента в залата имаше поне осем души, които отчаяно се мъчеха да изтълкуват всяка повдигната вежда или прехапана устна.

За да задвижи нещата, Рор извади бележника си, прелисти го и изрече:

— Доколкото знам, неколцина от вас са били и друг път съдебни заседатели. Ще ги помоля да вдигнат ръце.

Вдигнаха се десетина ръце. Рор огледа залата и се спря на една жена от първия ред.

— Мисис Милуд, ако не греша?

Жената кимна и се изчерви. Всички в залата изпънаха шии, за да я видят.

— Мисля, че сте взели участие в граждански процес преди няколко години — добродушно каза Рор.

— Да — отвърна тя с изтънял глас и се изкашля.

— Какъв беше случаят? — запита Рор, макар да знаеше наизуст всяка подробност: преди седем години, същата зала, друг съдия, пълен провал за ищеца. Материалите по онова дело бяха изкопирани още преди няколко седмици. Рор дори се оказа приятел с адвоката на ищеца и поговори подробно с него. Сега започваше тъкмо с този въпрос и тази жена, защото така подгряваше атмосферата — с няколко прости реплики показваше на останалите колко е лесно да вдигнеш ръка и да обсъдиш един или друг въпрос.

— Автомобилна катастрофа — отговори жената.

— Къде се гледаше делото? — запита той с явен интерес.

— Тук.

— О, значи в тази зала! — изненадано възкликна Рор, но адвокатите на ответника знаеха, че се преструва. — Произнесохте ли присъда?

— Да.

— И каква беше тя?

— Не му дадохме нищо.

— На ищеца ли имате предвид?

— Да. Сметнахме, че всъщност не е пострадал.

— Разбирам. Беше ли ви приятна работата като съдебен заседател?

Жената се позамисли, после отвърна:

— Работа като работа. Но право да ви кажа, адвокатите взеха да се дърлят за едно-друго, та загубихме сума ти време.

Рор се усмихна широко.

— Да, имаме тоя навик. А би ли могъл онзи процес да повлияе с нещо върху сегашната ви преценка?

— Едва ли.

— Благодаря, мисис Милуд.

Съпругът й някога бе работил като счетоводител в малка областна болница, принудена да прекрати дейността си след тежка присъда по дело за лекарска небрежност, тъй че жената имаше основателна причина тайно да мрази подобни присъди. Джонатан Котлак, който отговаряше за подбора на съдебните заседатели от страна на ищеца, отдавна бе зачеркнал нейното име от списъка.