Джон Гришам - Присъдата

— Както винаги — отговори той.

— Може би този път няма да е достатъчно.

— Какво намекваш?

Вместо отговор Вандъмиър се загледа в краката на една млада келнерка, която приемаше поръчка от съседната маса.

— Правим всичко възможно — каза Фич с необичайна за него сърдечност.

Но Вандъмиър се страхуваше. И имаше защо. Фич знаеше, че натискът е огромен. Една тежка присъда нямаше да унищожи „Пинекс“ или „Трелко“, но последиците щяха да бъдат неприятни и дълготрайни. Неофициално организираното проучване показваше, че акциите и на четирите компании незабавно ще спаднат с двайсет процента. И това само като начало. Същото проучване описваше най-лошия вариант — един милион съдебни дела, заведени през петте години след присъдата, като средната стойност на разноските по всяко дело достига милион долара само за правни услуги. Колкото до обезщетенията — просто никой не бе посмял да ги предвиди. Според този фатален вариант можеше да се стигне дотам, че дело да заведе всеки, който някога е пушил и се смята за пострадал от цигарите. При подобни обстоятелства банкрутът ставаше неизбежен. А имаше и вероятност в Конгреса да предприемат сериозни мерки производството на цигари да се постави извън закона.

— Имаш ли достатъчно пари? — запита Вандъмиър.

— Мисля, че да — отвърна Фич и за стотен път се запита колко ли ще поиска скъпата Марли.

— Фондът би трябвало да е пълен.

— Пълен е.

Вандъмиър захапа късче пържено пиле.

— Защо просто не вземеш да избереш девет заседатели и да им хвърлиш по милион? — запита той с тих смях, като че само се шегуваше.

— Повярвай ми, мислил съм и за това. Прекалено е рисковано. Спипат ли някого, отива на топло.

— Само се шегувам.

— Имаме си начини.

Вандъмиър престана да се усмихва.

— Трябва да победим, Ранкин, разбираш ли? Трябва да победим. Парите нямат значение.

Пак под натиска на Николас Истър преди седмица съдията Харкин внесе леки промени в обичайния ред на хранене и разреши на двамата резервни заседатели да обядват заедно с редовните. Според Николас беше смешно да ги разделят на обяд, след като живееха заедно, гледаха телевизия в една стая и се събираха за закуска и вечеря. И двамата бяха мъже — Хенри Ву и Шайн Ройс.

Хенри Ву беше военен пилот от Южен Виетнам, паднал с изтребителя си в Китайско море един ден след превземането на Сайгон. Имаше късмет — спаси го американски кораб и той бе изпратен на лечение в Сан Франциско. След ця ла година усилия успя да измъкне семейството си през Лаос, Камбоджа и Тайланд. Две години живяха в Сан Франциско, а през 1978-а се преселиха в Билокси. Ву купи корабче за лов на скариди и се присъедини към множеството виетнамци, които все по-успешно изместваха местните рибари. Миналата година най-малката му дъщеря завърши гимназия със златен медал и получи стипендия за Харвард. Хенри пък си купи четвъртото корабче.

Изобщо не бе опитал да се измъкне от гражданските си задължения. Беше по-голям патриот дори от полковника.

Естествено, Николас побърза да се сприятели с него. Твърдо бе решил, че когато се произнася присъдата, Хенри Ву ще седи между дванайсетте избраници.

Поради изолацията на съдебните заседатели Дъруд Кейбъл в никакъв случай не би желал да протака процеса. Той съкрати свидетелите до петима и грижливо планира показанията им така, че да не траят повече от четири дни.

В най-лошото време за кръстосан разпит — един час след пладне — Джанкъл зае свидетелското място и продължи да отговаря на въпросите.

— Какви мерки предприема вашата компания за борба с пушенето сред непълнолетните? — запита го Кейбъл и Джанкъл посвети на темата цял час. Милионче тук за добрата кауза, милионче там за разяснителна кампания. Общо единайсет милиона само за миналата година.

Понякога Джанкъл говореше тъй, сякаш ненавиждаше тютюна.

След още една много дълга почивка Уендъл Рор най-сетне се докопа до Джанкъл. Започна с убийствен въпрос и нещата тръгнаха зле.

— Мистър Джанкъл, не е ли вярно, че компанията ви харчи стотици милиони, за да убеди хората да пушат, но когато се разболеят от вашите цигари, не им помагате с нито един цент?

— Това въпрос ли е?

— Въпрос е, разбира се. А сега отговорете!

— Не. Не е вярно.

— Добре. Кога за последен път сте платили поне един цент от медицинските разноски на някой ваш пушач?

Джанкъл сви рамене и промърмори нещо.

— Извинявайте, мистър Джанкъл, не ви разбрах. Питах кога за последен път…