Джон Гришам - Присъдата

Първият отбранителен удар на Джанкъл засегна въпроса за избора да пушиш или не. Той призна, че според мнозина цигарите предизвиквали пристрастяване. Налагаше се да признае, защото двамата с Кейбъл осъзнаваха, че противното твърдение би ги направило за посмешище. Но пък можело и да не е така, побърза да уточни Джанкъл. Никой не знаел със сигурност, дори учените били също тъй объркани, както и всички останали. Лично той просто не вярвал в цялата работа. По своя воля пушел по двайсет цигари на ден и предпочитал марка с понижено съдържание на катран. Не, определено не се смятал за роб на цигарите. Можел да спре когато си поиска. Пушел, защото така му харесвало. Играел тенис четири пъти седмично и годишните му медицински прегледи не показвали нищо тревожно.

Един ред зад Тоунтън седеше Дерик Мейпълс, който за пръв път посещаваше процеса. Беше се измъкнал от хотела веднага след потеглянето на автобуса и отначало смяташе да си потърси работа. Сега обаче мечтаеше за по-лесна печалба. Ейнджъл го зърна, но продължи да гледа Джанкъл. Внезапният интерес на Дерик към процеса я озадачаваше. Досега само се бе оплаквал от принудителната раздяла.

Джанкъл описа различните видове цигари, произвеждани от неговата компания. Стана от креслото и пристъпи към цветна диаграма с нивата на катрана и никотина за всяка от осемте марки. Обясни защо едни цигари имат филтър, а други не, защо в някои се съдържа повече катран и никотин. В крайна сметка всичко се свеждаше до избора. И лично той се гордееше с продукцията на своята фирма.

Тук се стигаше до една важна подробност и Джанкъл я изтъкна умело. Предлагайки широко разнообразие от марки, „Пинекс“ позволяваше на всеки клиент да реши точно колко никотин и катран желае да консумира. Избор. Избор. Избор. Изберете нивото на катран и никотин. Изберете по колко цигари ще пушите дневно. Изберете дали да вдишвате пушека, или не. Направете интелигентния избор, съобразявайки се как въздействат цигарите на тялото ви.

Джанкъл посочи към изрисувания червен пакет „Бристълс“, който стоеше на второ място по съдържание на катран и никотин. С леко колебание призна, че при „злоупотреба“ с „Бристълс“ могат да възникнат опасни последици.

Цигарите са безопасен продукт, ако човек ги пуши с мярка, изтъкна той. Също като много други изделия — например алкохола, маслото, захарта или огнестрелните оръжия — те могат да станат опасни при злоупотреба.

На един ред с Дерик, но от другата страна на пътеката, седеше Хопи, който бе отскочил набързо да види как вървят нещата. Освен това искаше да се усмихне на Мили и тя наистина се зарадва, че го вижда, макар че неволно се зачуди какъв е този негов внезапен интерес към процеса. Довечера заседателите щяха да имат лични посещения и Хопи нетърпеливо чакаше да остане за три часа насаме с Мили. Не заради секса, разбира се.

Когато съдията Харкин обяви обедна почивка, Джанкъл привършваше с разсъжденията си по рекламата. Вярно, неговата компания харчела за това много пари, но не чак толкова, колкото бирените компании, автомобилните фирми или „Кока-кола“. Независимо от продукта, рекламата била жизненоважна за оцеляването в този свят на жестока конкуренция. Естествено, децата виждали рекламите. Нима можело да се направи такава реклама, че да я виждат само възрастните? Нима имало начин децата да не гледат списанията, които получават родителите им? Невъзможно. Джанкьл охотно призна, че е виждал статистиката, според която осемдесет и пет на сто от пушещите деца купували три от най-рекламираните марки. Но така било и при възрастните! Просто не можело да се организира рекламна кампания, която да привлича възрастните, без да повлияе на децата.

Седнал на задния ред, Фич проследи показанията на Джанкъл от край до край. Вдясно от него седеше Лутър Вандъмиър, генерален директор на „Трелко“ — най-голямата тютюнева компания в света. Вандъмиър беше неофициален глава на Голямата четворка и единственият човек, с когото Фич можеше да се разбира. Той пък от своя страна проявяваше удивителната дарба да търпи Фич.

Двамата обядваха насаме на една ъглова маса в „Мери Махоуни“. Досегашното представяне на Джанкъл ги успокояваше, но знаеха, че най-лошото предстои тепърва. Статията на Баркър в „Могул“ им бе съсипала апетита.

— Доколко можеш да повлияеш върху заседателите? — запита Вандъмиър, човъркайки из чинията си.

Фич нямаше намерение да отговори искрено. Не беше длъжен. Споделяше мръсните си дела единствено с шепа подбрани агенти.