Джон Гришам - Присъдата

Фич отдавна бе предсказал подобен развой на събитията, но като чу всичко от устата на Марли тъй точно и хладнокръвно, сърцето му заподскача и за миг светът се завъртя. Та това можеше да бъде най-лесната му победа!

— Няма да стане — самодоволно заяви той, като че всеки ден водеше същия пазарлък.

— Тъй ли? А пък Рор мисли, че ще стане.

Ама че беше бърза, по дяволите! И знаеше точно къде да забие ножа.

— Ама как тъй без гаранция? — възрази той.

Тя побутна нагоре тъмните очила, подпря се на лакти и приведе глава напред.

— Значи се съмняваш в мен, Фич?

— Не е там работата. Искаш да прехвърля огромна сума пари, защото съм сигурен, че ще е огромна, а после да се моля на съдбата за твоя човек. Знаеш, че съдебните заседатели са непредсказуеми.

Щеше да плати. Още преди седмица бе решил да й плати колкото поиска и знаеше, че когато парите напуснат Фонда, няма да има гаранции. Но това изобщо не го тревожеше. Фич вярваше на Марли. Тя и нейният приятел Истър, или както там се нарича, бяха дебнали търпеливо тютюневия гигант, за да стигнат до този момент, и с радост щяха да му поднесат присъдата срещу подходяща цена. Това бе целта на живота им.

О, колко въпроси искаше да зададе. Как само би ги подхванал, за да разбере кому е хрумнал този изтънчен, коварен план да проучат съдебните процеси, после да издебнат мястото и момента, да се вмъкнат между заседателите и накрая да продадат присъдата. Просто и гениално! Би могъл да ги разпитва часове, дори дни наред за всяка подробност, но знаеше, че никога не ще получи отговор.

Знаеше също, че тя ще удържи на думата си. Прекалено много усилия бе хвърлила, за да зареже всичко в самия край.

— Виж какво, и аз не съм съвсем безпомощен — изръмжа той, за да не се признае за победен.

— Знам, че не си, Фич. Сигурно си разхвърлял капани и държиш поне четирима заседатели. Да посоча ли имена?

Напитките дойдоха и Фич жадно изгълта чая. Не, не искаше да му посочват имена. Нямаше да си играе на гатанки срещу партньор, който борави с конкретни факти. Всъщност сега разговаряше не с Марли, а с водача на заседателите и макар че това му доставяше огромно удоволствие, от него не зависеше нищо. Откъде да знае дали тя блъфира, или казва истината? Просто не беше честно.

— Усещам, че се съмняваш дали владея положението — каза тя.

— Съмнявам се във всичко.

— Ами ако изхвърля някой заседател?

— Вече изхвърли Стела Хюлик — каза Фич и за пръв път я видя да се усмихва едва-едва.

— Мога да го повторя. Какво ще речеш, ако ми хрумне например да освободя Лони Шейвър?

Фич едва не се задави с чая. Избърса устата си с длан и каза:

— Мисля, че Лони ще е щастлив. Той май скучае най-много.

— Да го изхвърля ли?

— Недей. Безобиден е. Пък и щом ще работим заедно, мисля да задържим Лони.

— Знаеш ли, че двамата с Николас често си бъбрят.

— Николас с всички ли разговаря?

— В една или друга стенен. Дай му още малко време.

— Изглеждаш много уверена.

— Не съм уверена в способностите на твоите адвокати. Но вярвам на Николас и друго не ме интересува.

Разговорът секна, докато двама келнери подготвяха съседната маса. Започваха да сервират обяд в единайсет и половина и заведението оживяваше.

Когато келнерите се отдалечиха, Фич подхвърли:

— Не мога да сключа сделка, след като не знам условията.

Без да се колебае нито миг, Марли отсече:

— Аз пък не мога да сключа сделка, докато се ровиш из миналото ми.

— Имаш ли нещо за криене?

— Не. Но имам приятели и не обичам да ми звънят по неприятни поводи. Престани незабавно и ще има следваща среща. Позвънят ли ми още веднъж, повече няма да ме чуеш.

— Недей така.

— Сериозно, Фич. Разкарай си псетата.

— Не са мои псета, кълна се.

— Все едно, разкарай ги, иначе ще взема да ходя по-често при Рор. Той може да излезе по-отзивчив, а една присъда в негова полза означава, че изхвръкваш на улицата и клиентите ти губят милиарди. Не можеш да си го позволиш, Фич.

Несъмнено имаше право. Каквото и да му поискаше, щеше да е нищожна сума в сравнение със загубите при една убийствена присъда.

— Трябва да побързаме — каза той. — Процесът няма да трае дълго.

— Още колко остава? — запита тя.

— Три-четири дни за ответника.

— Фич, гладна съм. Защо не вземеш да си вървиш? След ден-два ще ти позвъня.

— Какво съвпадение. И аз огладнях.

— Не, благодаря. Предпочитам да се храня сама. Освен това искам да ми се махнеш от главата.

Той се изправи.

— Дадено, Марли. Както кажеш. Приятен ден.