Джон Гришам - Присъдата

— Знаете ли къде е сега?

— Не. Защо питате?

Смол повтори изтърканата история. Не разполагаше с друга.

— Ами, вижте, тя е между евентуалните съдебни заседатели за един голям процес и моята фирма получи задача да проучи внимателно нейното минало.

— Къде ще се води процесът?

— Не мога да ви кажа. Работили сте заедно в „Мълиган“, нали така?

— Да. Беше отдавна.

— Откъде е тя?

— Какво значение има?

— Право да си кажа, и аз се чудя. Просто ми връчиха списък с въпроси. Проверяваме я и нищо повече, разбирате ли? Знаете ли къде е родена?

— Не.

Въпросът бе важен, защото следата на Клер започваше от Лорънс и веднага изчезваше.

— Сигурна ли сте?

Тя извъртя глава на другата страна и се вторачи в досадника.

— Не я знам откъде е. Когато се запознахме, работеше в „Мълиган“. И пак там я видях за последно.

— Случайно да се е обаждала напоследък?

— От четири години не съм я чувала.

— Познавахте ли Джеф Кер?

— Не.

— С кого дружеше тя в Лорънс?

— Нямам представа. Вижте какво, много съм заета, а вие ми губите времето. Не бяхме чак такива приятелки с Клер. Симпатично момиче и тъй нататък, но просто не бяхме близки. А сега, ако обичате, оставете ме да работя.

След като Смол напусна банката, Ребека затвори вратата на кабинета и набра номера на един апартамент в Сейнт Луис. Телефонният секретар отсреща принадлежеше на нейната приятелка Клер. Разговаряха поне по веднъж месечно, макар че не бяха се виждали от година. Клер и Джеф водеха странен живот — вечно скитаха от място на място, никъде не се задържаха и пазеха в тайна поредния си адрес. Само апартаментът в Сейнт Луис оставаше неизменен. Клер бе предупредила, че може да я посетят прекалено любопитни хора. Освен това веднъж намекна, че заедно с Джеф работят по някакви тайнствени държавни задачи.

След сигнала Ребека продиктува кратко известие за посещението на Смол.

Марли проверяваше телефонния секретар всяка сутрин и изтръпна при вестта от Лорънс. Тя избърса лицето си с влажна кърпа и опита да се успокои.

Позвъни на Ребека и намери сили да говори съвсем спокойно, макар че устата й бе пресъхнала, а сърцето й биеше лудо. Да, човекът се казвал Смол и упорито разпитвал за Клер Клемънт. Освен това споменал за Джеф Кер. По молба на Марли Ребека преразказа подробно целия разговор.

Тя обаче умееше да не задава въпроси. Любопитството й се изчерпа само с едно „Добре ли сте?“.

— О, чудесно я караме — бодро отвърна Марли. — Засега се печем на плажа.

Ребека се зачуди за кой ли плаж става дума, но премълча. Клер не търпеше излишни въпроси. Сбогуваха се с обещание скоро пак да се чуят.

До днес и двамата с Николас бяха вярвали твърдо, че никой не може да ги проследи до Лорънс. А сега въпросите се сипеха като град. Кой ги бе открил? За кого работеше — за Фич или за Рор? Най-вероятно за Фич, просто защото бе по-лукав и имаше повече пари. Къде бяха сгрешили? Как бе успяла дирята им да стигне от Билокси до Лорънс? Какво знаеше противникът?

И най-вече — на какво бе готов? Трябваше незабавно да разговаря с Николас, но в момента той плаваше с яхта някъде из Залива, ловеше риба и укрепваше връзките с другите заседатели.

Разбира се, Фич не можеше и да си помисли за риболов. Всъщност не бе имал почивен ден от три месеца насам. Когато дойде обаждането, той седеше зад бюрото си и грижливо подреждаше купчинки документи.

— Хей, Фич, изтърва още един.

— Какво съм изтървал? — запита той и едва в последния момент се удържа да не я нарече Клер.

— Още един заседател. Лорийн Дюк се е омаяла по мистър Робилио и сега води колоната от привърженици на вдовицата.

— Но още не е изслушала всичко.

— Вярно. Сега разполагаш с четирима пушачи — Уийз, Фернандес, Тейлър-Татъм и Истър. Познай колко от тях са започнали да пушат след осемнайсетата си година.

— Не знам.

— Нито един. Всички са започнали като хлапета. Хърман и Херера също са пушили. Познай от каква възраст.

— Нямам представа.

— Единият бил на четиринайсет, другият на седемнайсет. Това ти е половината ложа, Фич, и всички са пропушили още като деца.

— И какво да правя сега?

— Сигурно да лъжеш и занапред. Слушай, Фич, какво ще кажеш да си побъбрим насаме? Нали знаеш, без разни досадници в храстите.

— Чудесна идея.

— Пак лъжеш. Виж сега какво ще направим. Дай да се срещнем и ако моите хора зърнат твоите наоколо, това ще ни е последният разговор.

— Твоите хора ли?

— Всеки може да си наеме хрътки, Фич. Би трябвало да го знаеш.