Джон Гришам - Присъдата

Николас вдигна ръка. Харкин го гледа стъписано няколко секунди, после успя да изрече:

— Какво има, мистър Истър?

— Искате да кажете, че утре цял ден ще трябва да висим в мотела?

— Да, за съжаление.

— Не разбирам защо.

Адвокатите прекратиха тайните си съвещания, надигнаха глави и се вторачиха в Истър. Рядко се случваше съдебен заседател да вземе думата в залата.

— Защото имаме да свършим много неща без вашето присъствие.

— О, напълно разбирам. Но защо трябва да седим в мотела?

— А какво друго да правите?

— Сещам се за много неща. Например да наемем яхта за разходка из Залива или пък да идем на риболов.

— Не мога да наложа на данъкоплатците подобни разходи, мистър Истър.

— Ние не сме ли данъкоплатци?

— Съжалявам, но трябва да ви откажа.

— Добре де, зарежете данъкоплатците. Сигурен съм, че господа адвокатите охотно ще ни услужат. Вижте какво, нека помолим всяка страна да даде по хиляда долара. Можем да наемем голяма яхта и да си прекараме чудесно.

Кейбъл и Рор скочиха на крака едновременно, но все пак Рор успя да се провикне пръв:

— С удоволствие ще платим половината, ваша светлост.

— Чудесна идея, ваша светлост! — гръмогласно добави Кейбъл.

Харкин вдигна ръце с разперени длани.

— Чакайте малко.

После разтри слепоочия и напрегнато подири из паметта си друг подобен случай. Естествено, не го откри. Все пак предложението не нарушаваше законите и наредбите. И двете страни бяха съгласни.

Лорийн Дюк потупа Николас по рамото и му прошепна нещо.

— Е, трябва да си призная, че не съм чувал за такъв случай — каза негова светлост. — Изглежда, решението зависи изцяло от нас. Мистър Рор?

— Безобидно е, ваша светлост. Всяка страна плаща половината. Няма проблеми.

— Мистър Кейбъл?

— Не познавам нито едно правило или съдебна наредба, която да ни попречи. Съгласен съм с мистър Рор. Какво лошо може да има, ако двете страни си поделят разноските?

Николас пак вдигна ръка.

— Извинете, ваша светлост. Току-що узнах, че някои колеги биха предпочели вместо морска разходка да обиколят магазините в Ню Орлиънс.

Рор отново прояви по-бърза реакция.

— С удоволствие ще поемем половината разходи за автобус, ваша светлост. И обяд, разбира се.

— Ние също — каза Кейбъл. — Плюс вечеря.

Глория Лейн грабна бележника си и изтича към ложата. Николас, Джери Фернандес, Лони Шейвър, Рики Колман, Ейнджъл Уийз и полковник Херера избраха яхтата. Останалите предпочетоха Френския квартал.

Ако се брои и видеозаписът от показанията на Джейкъб Уд, групата на Рор бе представила десет свидетели за тринайсет дни. Ищецът вече имаше стабилна основа; сега оставаше заседателите да решат не дали цигарите са опасни, а дошло ли е време да бъдат наказани техните производители.

Ако заседателите не бяха изолирани, Рор би призовал още трима свидетели — един да обсъди психологията на рекламната дейност, един специалист по проблемите на пристрастяването и един, който подробно да опише използването на инсектициди и пестициди в тютюневите плантации.

Но заседателите бяха под ключ и Рор разбираше, че е време да спре. От пръв поглед личеше, че с тия хора в ложата шега не бива. Слепец. Чудак, който се занимава с йога по пладне. Две стачки досега. Непрекъснати претенции. Порцелан и сребърни прибори. Бира след заседанията за сметка на данъкоплатците. Обществени контакти и лични посещения. Съдията Харкин вече нямаше и миг покой.

Без съмнение случаят се оказваше необичаен за Фич, който бе притиснал и подкупил повече съдебни заседатели от който и да било друг в историята на американското правораздаване. Както винаги, преди процеса той заложи познатите капани и събра немалко кирливи ризи. Машинациите му вървяха безупречно. Само един пожар досега. Никакви побоища, никакво насилие. Но Марли бе променила всичко. Чрез нея имаше шанс да купи присъдата — зашеметяваща присъда, която да опозори Рор и да подплаши алчните адвокати, кръжащи наоколо като лешояди над мърша.

Това бе най-големият цигарен процес, адвокатите на ищеца хвърляха милиони за него, а милата мъничка Марли можеше да поднесе присъдата на тепсия. Фич вярваше, че е така, и мисълта го изгаряше. Мислеше за това всяка минута, дори и в съня си.

Но без Марли Фич изобщо не би могъл да заспи. Всичко бе в полза на ищеца — времето, мястото, съдията, настроението на заседателите. За девет години машинации Фич никога не бе виждал по-опитни експерти. Колкото и да мразеше Рор, трябваше тайно да си признае, че тъкмо такъв адвокат може да забие нож на тютюневия бранш.