Джон Гришам - Присъдата

— Беше добър студент, много умен. Но след първи курс изведнъж намрази идеята да стане адвокат. През ваканцията се беше хванал да работи за една голяма фирма в Канзас Сити и май му дойде до гуша. А освен това се влюби.

Фич държеше на всяка цена да разберат за момичето.

— Коя беше дамата? — запита Смол.

— Клер.

— А фамилията?

Ратлиф отново надигна халбата.

— Вече не помня.

— Познавахте ли я?

— Виждали сме се. Клер работеше в един бар в центъра на Лорънс, типично студентско заведение. Мисля, че там се запознаха.

— Можете ли да я опишете?

— Защо? Мислех, че ви интересува Джеф.

— Поръчаха ми да разбера за приятелката му от студентските години — каза Смол и безпомощно сви рамене. — Друго не знам.

Двамата мълчаливо се спогледаха. Какво пък толкова, каза си Ратлиф. Едва ли някога щеше да види отново тези хора. Джеф и Клер бяха само далечен спомен.

— Средна на ръст, около метър и шейсет и пет. Стройна. Тъмна коса, кафяви очи. Хубаво момиче, от ония, дето веднага ги забелязваш на улицата.

— Учеше ли?

— Нямам представа. Може, но трябва да е била в трети курс.

— В Канзас ли?

— Не знам.

— Как се наричаше заведението?

— „Мълиган“, в центъра на града.

Смол добре познаваше кръчмата. Понякога отскачаше там да удави мъките си и да позяпа хубавите студентки.

— Доста бира съм изпил в „Мълиган“ — каза той.

— Да, хубаво местенце беше — въздъхна Ратлиф.

— Какво стана с Кер, след като напусна университета?

— Не знам. Чух, че двамата с Клер отпътували, но така и не разбрах накъде.

Смол благодари и запита дали може да му позвъни в службата, ако възникнат още въпроси. Ратлиф каза, че е ужасно зает, но ще се опита да помогне.

В Лорънс шефът на Смол имаше приятел, който познаваше собственика на „Мълиган“. Това е едно от предимствата на малките градчета — лесно откриваш каквото ти трябва. Списъкът на работещите не беше тайна, особено за собственик, който декларираше едва половината от печалбите. Момичето се казваше Клер Клемънт.

Когато чу новината, Фич злорадо потри пухкавите си длани. Гонитбата му допадаше. Сега Марли се превръщаше в Клер — жена с минало, макар че бе положила големи усилия да го прикрие.

— Опознай врага си — високо изрече той към безмълвните стени. Правило номер едно за всеки воюващ.

В понеделник следобед над съдебната зала отново връхлетя ураган от цифри. Предизвика го един икономист, натоварен със задачата да проучи живота на Джейкъб Уд и да му даде точна оценка в долари. Името му бе Арт Калисън, пенсиониран професор от някакъв затънтен частен университет в Орегон. Сметките не бяха много сложни; личеше си, че доктор Калисън и друг път е посещавал съдебните зали. Знаеше как се дават показания и как да представи цифрите съвсем простичко. Изписваше ги спретнато върху черна дъска.

Преди да почине на петдесет и една години, Джейкъб Уд бе получавал основна годишна заплата 40 000 долара плюс пенсионна осигуровка и други добавки. При положение, че би живял и работил до шейсет и пет години, Калисън оцени загубените приходи на 720 000 долара. Според закона се разрешаваше да вземе предвид и инфлацията, което вдигна сумата на 1 180 000 долара. По-нататьк законът изискваше тази сума да се приведе към текущата си стойност и това малко объркваше нещата. Тук Калисън дружелюбно изнесе пред заседателите кратка лекция на тема „текуща стойност“. Парите можеха да бъдат 1 180 000 долара, ако се плащат на части в срок от петнайсет години, но за целите на процеса трябваше да се установи каква стойност имат в момента. Тоест да се приспадне от тях. Новата цифра бе 835 000 долара.

Калисън най-старателно увери заседателите, че ставало дума само за пропуснати приходи от заплатата. Като икономист бил съвършено неспособен да оцени истинската стойност на един човешки живот. Не било негова работа да пресмята колко болки и страдания е изтърпял мистър Уд преди смъртта си; нямал представа колко тежка е загубата на близките му.

В този момент един млад адвокат на ответника на име Феликс Мейсън се обади за пръв път от началото на процеса. Той беше специалист по икономически прогнози в кантората на Кейбъл и за негова беда единствената му проява щеше да бъде твърде кратка. Започна кръстосания си разпит на доктор Калисън с въпроса колко пъти годишно дава съдебни показания.

— Напоследък друго не правя — отвърна Калисън. — Пенсионер съм и вече не преподавам.

На всеки процес го питаха за това.