Джон Гришам - Присъдата

Да, Памела имала двама синове, Джеф и Алекс. Алекс бил с две години по-голям от Джеф и завършил гимназията в Остин, после се запилял към Орегон. Джеф също завършил местната гимназия с отличие и постъпил в колежа Райс. Бащата бил зарязал семейството много отдавна и Памела трябвало сама да отгледа децата, но се справяла невероятно добре.

Данте пристигна с реактивния самолет и придружи един от агентите до гимназията, където им разрешиха да се ровят из старите албуми в библиотеката. Абитуриентската снимка на Джеф Кер от 1985 г. беше цветна — син смокинг, огромна синя папийонка, къса прическа, сериозно лице, обърнато право към обектива — същото лице, което Данте бе изучавал часове наред в Билокси.

— Това е човекът — каза той бе колебание, после откъсна страницата. Отдръпна се между рафтовете и незабавно уведоми Фич по телефона.

Три обаждания до Райс установиха, че Джеф Кер е завършил тамошния колеж през 1989 г. със степен по психология. Като се представяше за работодател, агентът откри преподавателя по политически науки, който добре си спомняше Кер. Според него младежът бе заминал да учи право в Канзас.

Срещу гаранция за солидна печалба Фич откри по телефона детективска фирма, която бе готова да зареже всичко друго и да дири под дърво и камък следи от Джеф Кер в градчето Лорънс, щата Канзас.

На обяд Николас бе необичайно мълчалив. Взираше се в чинията си, без да изрече нито дума, и изглеждаше много печален.

Останалите не бяха по-весели. В ушите им още звучеше механичният глас на Лион Робилио — глас на робот, разкриващ цялата мръсотия, която някога бе помагал да се потули. Три хиляди деца на ден — и една трета от тях щяха да умрат заради цигарите. Трябва да се вкара в капана и новото поколение!

Лорийн Дюк най-сетне се умори да човърка из пилешката салата. Тя погледна през масата към Джери Фернандес и подхвърли:

— Може ли да те питам нещо?

Гласът й разкъса унилата тишина.

— Питай.

— На колко години започна да пушиш?

— На четиринайсет.

— Защо започна?

— Заради каубоя на „Марлборо“. Всичките ми приятелчета пушеха „Марлборо“. Бяхме селски хлапета, обичахме конете и родеото. Просто нямаше как да устоим на онзи страхотен тил.

В този миг всички си представиха рекламните плакати — обветреното лице, волевата брадичка, шапката, конят, протритото седло, за фон може би планини и сняг, свободата да си запалиш „Марлборо“ далеч от суетата на света. Как може едно четиринайсетгодишно момче да не иска да стане като каубоя на „Марлборо“?

— Пристрастен ли си? — запита Рики Колман, като въртвише чинията си с обичайната диетична порция салата и варена пуйка. Думата прозвуча така, сякаш говореха най-малкото за хероин.

Джери се позамисли и внезапно усети, че всички го слушат. Искаха да узнаят що за мощен инстинкт държи човека в примка.

— Не знам — каза той. — Мисля си, че мога да спра. Опитвал съм няколко пъти. Не ще и дума, че би било добре да ги откажа. Гаден навик.

— Не ти ли доставя удоволствие? — запита Рики.

— О, има моменти, когато една цигара ми идва тъкмо на място, но вече пуша по два пакета на ден, а това просто е прекалено.

— Ами ти, Ейнджъл? — обърна се Лорийн към Ейнджъл Уийз, която седеше до нея и рядко се включваше в разговора. — На колко години започна?

— На тринайсет — смутено отвърна тя.

— А аз на шестнайсет — призна Силвия Тейлър-Татъм, без да я питат.

— Аз започнах на четиринайсет — подхвърли Хърман от края на масата в един от редките си пристъпи на общителност. — Отказах ги, като навърших четирийсет.

— Аз пък на седемнайсет — обади се полковникът. — Спрях обаче още преди трийсет години.

Личеше, че както винаги се гордее с желязната си воля.

— Някой друг? — запита Рики след дълго мълчание.

— Аз започнах на седемнайсет и се отказах две години по-късно — каза Николас, макар че не беше вярно.

— Някой да е започнал след осемнайсет години? — запита Лорийн.

Тишина.

Ничман и Хопи се срещнаха да хапнат набързо по сандвич. Хопи се плашеше от мисълта, че ще го видят с агент от ФБР, затова изпита неописуемо облекчение, когато Ничман пристигна по джинси и карирана риза. Въпреки всичко тревогата не го напусна, макар че тукашните му приятели и познати едва ли имаха дарбата да надушват агенти. Освен гова Ничман и Нейпиър му бяха казали, че са от специалния отдел в Атланта.

Хопи разказа накратко какво е чул сутринта в съда и добави, че според него Робилио е направил изключително, може би дори решаващо впечатление на заседателите. Както винаги, Ничман не прояви особен интерес към процеса и пак обясни, че само изпълнява поръчка на шефовете от Вашингтон. После подаде на Хопи сгънат лист бяла хартия със ситни цифри и буквички отгоре и отдолу, като поясни, че току-що бил получил този факс от Кристано. Искали Хопи да го прочете.