Джон Гришам - Присъдата

— Разбрахме се.

— Нали знаеш „Касела“, рибното ресторантче на кея в Билокси?

— Мога да го открия.

— Там съм сега. Масите са на открито, тъй че, щом се зададеш по кея, ще те държа под око. И зърна ли някой съмнителен тип, споразумението отпада.

— Кога?

— Веднага. Чакам те.

Хосе спря за миг на паркинга край малкото заливче и Фич буквално изскочи от лимузината. Колата веднага се отдалечи и Фич пое по масивния дъсчен кей, който се полюшваше от вълните. Беше съвсем сам и не носеше никаква електроника. Марли седеше под чадъра на една масичка, с гръб към Залива и лице срещу кея. До обяд оставаше още час и заведението пустееше.

— Здрасти, Марли — поздрави Фич в движение, после спря и седна отсреща.

Марли беше с джинси, небесносиня блуза, каскетче и тъмни очила.

— Драго ми е, Фич — отвърна тя.

— Винаги ли си толкова начумерена? — запита той, докато наместваше масивното си туловище на тесния стол и полагаше неимоверни усилия да се усмихва дружелюбно.

— Подслушват ли ни, Фич?

— Не, разбира се.

Тя бавно измъкна от тумбестата си чанта малко черно устройство, наподобяващо диктофон. Натисна един бутон и сложи машинката върху масата, насочена право към внушителния търбух на Фич.

— Извинявай, просто искам да проверя дали все пак не си имал време да вземеш нещичко.

— Нали ти казах, че съм чист — възрази с облекчение Фич. Преди малко Конрад му бе предложил да вземе миниатюрен микрофон, подсигурен с допълнителна апаратура в кола, но Фич бързаше и отказа.

Тя погледна електронния циферблат на устройството и го прибра в чантата. Фич се усмихна, но след миг радостта му се изпари.

— Тази сутрин ми позвъниха от Лорънс — каза Марли и той преглътна мъчително. — Явно си пратил някакви тъпанари да обикалят от врата на врата и да ровят из кофите за боклук.

— Не знам за какво говориш — отвърна Фич, но гласът му звучеше плахо и неубедително.

Значи Фич беше! Издадоха го очите; те примигаха и трескаво зашариха насам-натам, преди отново да се върнат към нея, после пак забиха поглед в масата. Всичко стана само за миг, но категорично доказваше, че го е спипала. За момент той престана да диша и раменете му провиснаха. Хванат на местопрестъплението!

— Много добре знаеш. Още едно обаждане от старите ми приятели, и повече няма да ме чуеш.

Но Фич се съвзе бързо.

— Какво става в Лорънс? — запита той с възмущение, сякаш го обвиняваха несправедливо.

— Не се занасяй, Фич. И вземи да си отзовеш псетата.

Той въздъхна дълбоко и театрално сви рамене.

— Добре. Както кажеш. Просто се чудя за какво ми говориш.

— Не се чуди. Още веднъж да ми позвънят, и всичко свършва, разбра ли?

— Разбрах. Както кажеш.

Макар че не виждаше очите й, Фич усещаше как са се впили в него иззад тъмните стъкла. Една-две минути мълчаха. Келнерът се въртеше около съседната маса, но не проявяваше желание да ги обслужи.

Най-после Фич се приведе напред и запита:

— Кога ще престанем да си играем?

— Сега.

— Чудесно. Какво искаш?

— Пари.

— Досещах се. Колко?

— По-късно ще ти кажа цената. Да разбирам ли, че си готов за преговори?

— Винаги съм готов за преговори. Но трябва да знам какво ще получа в замяна.

— Много просто, Фич. Зависи какво искаш. Що се отнася до теб, заседателите могат да сторят четири неща. Могат да отсъдят в полза на ищеца. Могат да се изпокарат, да провалят процеса и да се приберат по домовете, а ти след година-две ще трябва пак да вършиш същата работа. Рор не изпуска тъй лесно кокала. Могат да гласуват за теб девет към три и постигаш огромна победа. И накрая могат да ти дадат всичките дванайсет гласа, тъй че твоите клиенти да си почиват години наред.

— Знам това.

— Естествено, че го знаеш. Ако изключим присъда в полза на ищеца, остават ни три възможности.

— Коя можеш да осигуриш?

— Която поискам. Включително и присъда в полза на ищеца.

— Значи Рор е готов да плати.

— Обсъждаме въпроса. Но да не говорим за това.

— Това да не е търг? Присъда за онзи, който плати най-много?

— Правя каквото си искам.

— Бих се чувствал по-добре, ако стоиш настрана от Рор.

— Чувствата ти не ме интересуват.

Появи се нов келнер, които най-сетне ги забеляза. Приближи се и колебливо запита дали искат нещо за пиене. Фич си поръча чай с лед, а Марли кутия диетична кока-кола.

— Кажи ми каква е сделката — помоли той, когато келнерът се отдалечи.

— Много просто. Споразумяваме се каква присъда искаш, все едно, че гледаш менюто и си поръчваш. После уговаряме цената. Приготвяш парите. Чакаме до самия край, когато адвокатите произнесат последните си речи и заседателите се оттеглят за размисъл. В този момент ти връчвам инструкции и парите се прехвърлят незабавно, да речем в някоя швейцарска банка. Щом получа потвърждение, че са налице, заседателите ще произнесат твоята присъда.