Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Ето как ще го направим. Остави ме да обмисля предложението ти и последствията, в случай, че откажа. След десет дни ще се явя на Хирилка и доброволно ще съобщя отговора си.

— Десет дни са неприемлив срок.

— Няма да позволя да се отнасяш с мен като с последен боклук! — кипна Удру’х. — Искаш ли сътрудничеството ми, или не? След като ми осигуриш достатъчно време, за да обмисля чутото, ще разговарям лично с Руса’х — но само след определения срок.

— Няма да дойдеш. — Тор’х се намръщи. — Това е номер.

— Давам ти думата си, престолонаследнико. Аз съм син на мага-император! Би трябвало да усетиш, ако се опитвам да те излъжа! — Удру’х се беше изправил, гледаше строго. — Или не можеш, защото вече не си в досег със същата тизм-мрежа? Колко жалко.

Без да има представа за обхвата и силата на новата мрежа, към която принадлежеше и Тор’х, Удру’х съсредоточи всичките си мисли и повика на помощ всички познати техники за умствена дисциплина. През изминалата година се бе научил да замаскира мислите и спомените си всеки път, когато се изправяше пред Джора’х: точно така бе успял да прикрие своите тайни и най-вече тази за Нира.

— Пет дни — упорстваше Тор’х. — Разполагаш с пет дни. И трябва да се явиш на Хирилка — инак ще дойда и ще разруша Добро.

Удру’х се опита да запази непроницаемо изражение. Най-сетне Тор’х отмести пронизващия си поглед от лицето му.

— Да, усещам, че казваш истината. Щом трябва да отстъпя, за да се сдобием с Добро, съгласен съм. Надявам се, че императорът ще се съгласи с мен.

Пазачите изглеждаха разочаровани, когато Тор’х им нареди да придружат Удру’х до совалката.

— Гледай да изпълниш обещанието си, чичо — рече на прощаване. — Ако ни предадеш, ще се върнем с бойните лайнери — и няма да преговаряме.

— Ще дойда на Хирилка точно както казах. — Лицето на Удру’х продължаваше да е безстрастно, но умът му работеше трескаво: търсеше изход от клопката, в която сам се беше напъхал.

От няколко дни най-голямата дъщеря на мага-император се грижеше за изплашената и развълнувана Осира’х в Призматичния дворец. Трите котки на Язра’х кръжаха около тях, докато сестрите крачеха из града. Всичко удивяваше момичето, което досега не бе виждало нищо друго, освен сухите хълмове и плата на Добро — ако не се брояха, разбира се, пробудените спомени на майка му. Блъскащият по всички сетива водовъртеж от звуци, ухания, вкусове и цветове на Миджистра караше Осира’х да се оглежда замаяно. Извисяващите се величествени сгради й даваха нова представа за могъществото на Илдирийската империя и пример за това, за което й предстоеше да се сражава, да изпълни своето предначертание… макар да знаеше, че сред седемте слънца има много мрачни и злокобни кътчета.

Преди четири дни крал Питър и кралица Естара бяха отпътували, без да научат за битката между хидроги и фероуи край Дурис-Б. Язра’х бе горда, че магът-император бе попречил на хората да открият някои от тревожните тайни на Илдирийската империя.

Осира’х си спомни за пленената си майка и за всички останали роби на Добро и каза:

— Много ни бива да пазим тайните си от хората, нали?

Мускулестата й сестра прие думите й като комплимент.

— Разполагаме с няколко дни, преди всички да са готови за твоята мисия, после трябва да открием подходяща група хидроги, с която да осъществиш връзка.

— Видях хиляди да се сражават край Дурис.

Язра’х отметна назад медночервената си коса.

— Твоят кораб не би могъл да издържи в подобни условия. Ела да ти покажа сферата, с която ще се спуснеш дълбоко в облаците на газовия гигант.

Отведе Осира’х при един хангар при новия причудлив съд. Корпусът му бе изработен от прозрачна бронирана сплав. Вътре не беше просторно, но пък и Осира’х бе дребничка.

— Този кораб ще те защити от налягането, но не и от самите хидроги. Останалото зависи от теб. — Язра’х я потупа по гърба. — На теб разчитаме всички, сестричке. Можеш да направиш неща, които не би могъл никой друг.

Осира’х не възрази. Огледа прозрачния съд, после докосна обшивката с пръсти.

— Да. Да, мога.

Осира’х не пропускаше нито една, дори най-малката подробност и се стараеше да запомни всичко със своя чудесно организиран ум. Трябваше да познава добре Призматичния палат и илдирийците, които очакваха да ги защити. Някои от придворните, между които и Язра’х, забелязваха странната й склонност към продължително мълчание. Осира’х ги наблюдаваше, обмисляше това, на което ставаше свидетел, и съхраняваше информацията.