Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

За разлика от останалите илдирийци, тя бе родена с огромно бреме на плещите. Губернаторът Удру’х нито за миг не й бе позволявал да отклонява мислите си от очакванията и надеждите, които й възлагаха, нито да забравя, че той вярва в уменията и способностите й за изпълнението на тази задача. И въпреки това веднага щом я бе отвел в Призматичния палат, й бе обърнал гръб и се бе върнал на Добро, за да се подготви, в случай че тя се провали.

Осира’х прикри разочарованието си и запълни преградите с тухли, изработени от спомените на майка си — как Нира е била затворена в тъмна килия, за да не може зелената й кожа да събира светлина, и как след раждането на дъщеря й Удру’х продължавал да я държи в разплодителните бараки, докато не заченала сина му Род’х, как след това я подложил на серия от хладнокръвно премерени зачевания от други илдирийски касти.

Майка й помнеше всяко от тези изнасилвания — като нажежени въглени върху кожата. През прозрачния прозорец на споделените спомени и опит момичето също бе станало свидетел на всяка разкъсваща болка, тласък и рана.

Осира’х лесно можеше да се изпълни с ненавист към губернатора Удру’х, стига само да позволеше на спомените на майка й да я завладеят. Но не забравяше своята мисия и напълно разбираше желанието на Удру’х да спаси своя народ от хидрогите дори с цената на няколко пленени човеци. Много добре помнеше как Удру’х се бе грижил за нея, колко много обич бе проявявал.

Чувстваше се, сякаш я разкъсват на две…

Когато баща й я повика в личните си покои, Осира’х застана колебливо на прага. Джора’х пристъпи усмихнато към нея и тя забеляза в държането му спотаено притеснение — странна реакция за император на великата Илдирийска империя.

— Заповядай. — Джора’х я докосна по рамото. — Чакай, чакай да те погледна… — Осира’х не отговаряше, гледаше менящите се настроения на лицето му. — Приличаш на майка си. Виждам в очите ти Нира.

Осира’х изведнъж се почувства смутена и объркана. Тук, в покоите на Джора’х, спомените на майка й придобиха нова сила. Въпреки че човекът пред нея й беше баща, в ума си тя виждаше и множество други сцени — нежни любовни ласки в леглото, разговори и съкровени мигове, които караха сърцето й да се топи. Колко различно бе всичко това от разплодителните бараки на Добро — любов вместо примитивно осеменяване, екстаз на мястото на болката и ужаса.

Но ако Джора’х я беше обичал, защо не я бе спасил от Добро? Защо бе повярвал на лъжите, без да ги подлага на съмнение, без дори да заподозре, че Нира е била отвлечена? Ако наистина бе държал на нея, защо я беше изоставил толкова лесно?

— Защо мълчиш? — попита Джора’х, докато я водеше навътре в покоите си.

Осира’х инстинктивно потрепери, макар да знаеше, че в намеренията му не е скрито сексуално желание. Той беше баща й, кастрираният маг-император, а не приятелят и любовникът, когото познаваше Нира. Въпреки това тя непрестанното виждаше от две страни. Трябваше да уравновесява и двата образа, без да разкрива какво и колко знае. Колко странно, от друга страна, че тъкмо благодарение на ужасните експерименти на Удру’х бе създадена тя — единствената надежда на Илдирийската империя. Не, Осира’х не биваше да подведе баща си, не биваше да подведе никого, не биваше да им позволи да узнаят тайната й.

Преди да успее да му отговори, зърна в ъгъла саксията с фиданката. Очите й блеснаха от радост и изненада и тя пристъпи към нея.

— Мога ли да я пипна? — И изведнъж си припомни какво бе чувствала Нира, докато бе свързана с телемрежата, с останалите зелени жреци и със световните дървета. Утеха, която сетне й бе отнета за дълго. — Майка ми е била зелена жрица.

— Разбира се. — Джора’х се усмихна.

Осира’х протегна крехката си ръка към деликатните листенца. Златистите люспи, покриващи кората на стъбълцето, бяха като искрящи скъпоценни камъни. Тя ги докосна като магьосник, който свири на нежен инструмент.

Не беше сигурна какво да очаква. Усети леко бодване, сетне разтърсване, което я прониза чак до сърцето. В ума й изникна видение — отчаяната Нира протяга ръце към бодливите шубраци на Добро, докато дланите й се обливат в кръв, и изстрелва мислите си към глухите растения, неспособна да се свърже с мрежата на световната гора.

Сетне, сякаш в отговор на това, отнякъде се появи друг спомен. Беше денят, когато световните дървета приеха Нира като нов зелен жрец, обгърнаха я с нежната си прегръдка, свързаха се с клетките й, промениха метаболизма на тялото й така, че да стане частица от този огромен и всеобхватен ум.