Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

О, каква радост бе изпитала, когато вселената се бе разтворила пред нея…

Момичето бавно отдръпна ръка. Дръвчето сякаш потрепери за миг, но тя не постигна пълна връзка, не и като някой истински зелен жрец. Въпреки това на устните й трепна учудена усмивка.

— Виждам, че дръвчето те прави щастлива — рече Джора’х. — Ще ми се да направя всичко, което е по силите ми, за да запазя това щастие поне докато… не дойде време да ме напуснеш… А това ще е скоро. Все още очаквам да получа доклад от моите разузнавателни кораби, които пратих да проверят какво става на Хирилка. — Той поклати глава. — Но това няма значение за теб. То е просто още една грижа на империята.

Тя го чакаше мълчаливо да продължи.

— Искам да прекарам още време с теб, да те опозная. Ти си моя дъщеря, а аз положих такава тежест на раменете ти. Смятам да обиколим Миджистра, да посетим музеите, да се разходим сред природата.

— Язра’х вече ми показа всичко това.

Магът-император се отпусна върху възглавниците.

— Значи остава най-важното, което мога да направя за теб — за двама ни. Да ти разкажа за майка ти. Нира беше… беше всичко за мен.

— А сега е мъртва.

— Да. — Той въздъхна.

Въпреки че Осира’х вече знаеше всичко за майка си директно от нейните спомени, реши да подложи баща си на изпитание. Искаше да види доколко ще се приближи до истината и го остави да й разкаже всичко — от своята гледна точка.

Макар да избяга от изолирания остров, където я бе оставил губернаторът Удру’х, Нира продължаваше да е сама.

За разлика от илдирийците обаче, тя не смяташе подобна изолация за нетърпима и ужасяваща. Компанията, която бе принудена да търпи през изминалите години, бе много по-кошмарна.

В безкрайния й поход из безлюдната страна изумрудената й кожа й осигуряваше чрез фотосинтеза всички вещества, от които имаше нужда. Можеше да оцелее — нали бе зелена жрица. Но тишината около нея и вътре в ума й започваше да й тежи. Макар че се бе излекувала много отдавна, главата все още я наболяваше от побоя, който й бяха нанесли пазачите, след като я разделиха с Осира’х — дъщеря й, нейната принцеса.

На този обширен и пуст континент сякаш нямаше никого. Добро бе изключително рядко заселен свят. Може би, за да няма излишни свидетели на ужасната разплодителна програма? Треви и тръстики шепнеха в тишината около нея, разговаряха с листа, цветя и стебла, но тя не можеше да разбере езика им. За разлика от езика на световните дървета на любимия й Терок…

От всичко най-много тъгуваше за Джора’х, своя възлюбен от сияещия великолепен Призматичен палат. Но той дори не знаеше, че тя е жива. Чудеше се дали не я е забравил — нали още като престолонаследник бе имал десетки, стотици любовници. При последното си посещение на изолирания остров губернаторът на Добро й бе казал, че дебелият стар интригант е мъртъв и че Джора’х е заел мястото му. Сега Джора’х бе маг-императорът.

„Ако искаше, досега щеше да дойде да ме вземе“.

След като преплава морето, Нира остави импровизирания сал на брега и тръгна пеша през южния континент. Въпреки охлузените си крака и изморените си мускули се насилваше да върви през дъжд, вятър и слънчев пек. Нямаше карта, нито знаеше накъде е тръгнала, но се стараеше да върви на север.

Страховете и целта й бяха сходни: там, на север, далече, бяха разплодителните лагери на Добро, в които се намираха другите човешки затворници. Цялата се разтреперваше при мисълта, че трябва да отиде там, но в илдирийското селище, единственото обитаемо място на Добро, бяха корабите, които можеха да я измъкнат оттук. Нея и Осира’х.

Не можеше да се крие вечно — все някога трябваше да направи опит да се измъкне… да си иде у дома. В световната гора.

Губернаторът я бе държал в плен, за да може да я използва като разменна монета срещу Джора’х. Тя не искаше да е негова пионка — нито чрез нея да бъде заплашван Джора’х. Предпочиташе да умре тук, вместо да позволи това да се случи.

Още от малка Нира се бе научила да общува със световните дървета. Беше им чела легенди, бе им разказвала историята на човечеството. По-късно, когато я избраха да стане жрица, гората я прие, промени я, осигури й достъп до една нова вселена от мисли и усещания. А дърветата не спираха да й говорят. Всеки път, когато докосваше люспестото стъбълце дори на най-малкото дръвче, тя можеше да се свърже чрез телемрежата и да взаимодейства с цялата гора. Когато пристигнаха на Илдира, двете със старата Отема носеха засадени в саксии фиданки, за да поддържат контакта със световната гора — същите, които по-късно бяха унищожени от телохранителите на злия маг-император. Тогава убиха и Отема, без дори дай дадат възможност да прехвърли спомените си в дръвчетата, а с Нира постъпиха жестоко… и я доведоха тук, далече от световните дървета.