Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Тя стисна някакъв съсухрен бурен, дебел колкото китката й. Ала колкото и да се мъчеше, не долови нищо от растението, нямаше и ехо в душата й от необятния ум на световната гора.

Дали тези растения наистина бяха неми, или увреденият й ум не бе в състояние да се свърже с тях?

Пусна рязко стеблото, сякаш я беше опарило. Последната мисъл я накара да потрепери. Заради раните — или заради ужасните преживявания в лагера? Все някъде на тази планета трябваше да намери растение, с което да установи контакт.

Преди илдирийските телохранители да я подгонят, бе успяла да предаде знанията и спомените си на Осира’х. Момичето вече знаеше какви са плановете на губернатора Удру’х за самото него и как подло бе излъгал той за Нира и останалите разплодителни роби. Осира’х знаеше всичко… и майка й можеше само да се надява, че ще успее по някакъв начин да използва тези знания.

Седна да си отдъхне в сянката на една висока червеникава скала и опря голия си гръб на топлия камък. Докъдето й стигаше погледът, виждаше само шубраци и тръстики. Никакви дървета. А колко добре щеше дай подейства гледката на висока зелена гора — на каквато и да било гора. Дори и да не можеше да общува с нея.

Затвори очи и остави на мислите си да се носят, да се издигат към откритото небе. Събра цялата си психична енергия и прати беззвучен вик към пространството. Опита се да го насочи към дъщеря си. Осира’х трябваше да е някъде там и вече би трябвало да е чула призивите на майка си. Нейната принцеса можеше да е близо до разплодителния лагер — или на другия край на планетата. Само веднъж, в онази изпълнена със страхове нощ, Нира бе успяла да се свърже с дъщеря си, но дори този почти мимолетен контакт се бе оказал достатъчен, за да й прехвърли цял един живот от спомени и желания.

Но бруталните пазачи едва не я бяха убили. Макар да се бе възстановила, Нира все още страдаше от ужасно главоболие, пулсиращи болки в слепоочията… а сега установи и че не е в състояние да осъществи дори най-слаба връзка с дъщеря си. Или Осира’х бе твърде далече, или Нира бе лишена от тази способност.

Може би дъщеря й я смяташе за мъртва, което всъщност правеше задачата й още по-трудна, дори невъзможна.

Вятърът се усили и тръстиките зашумяха, сякаш й се присмиваха.

Преди години, когато я бяха пратили с останалите затворници да гасят бушуващ в полето пожар, тя се бе опитала да избяга. Преследвана от тъмничарите си, се бе хвърлила в най-гъстите бодливи храсталаци, мъчеше се да изтръгне със сила телевръзка с което и да било дърво или храст. Викаше ги по всички начини, които знаеше, но не получи отговор… а след това пазачите я отведоха.

И сега беше същото — никакъв отговор от дърветата, нищо от дъщеря й. Нямаше ли край тази тишина?

Нира продължи да изпраща невидими сигнали, докато главата не започна да я боли нетърпимо. Спусна се мрак, звездите засияха в черния небосвод. Никакъв отговор на призивите й.

От Осира’х нямаше и следа.

Терокската нощ бе тиха, но изпълнена с гласове от гората. Поради двойната си натура, умът на Бенето можеше да се смесва и да става едно цяло със световните дървета, или да се отдръпва и да бъде самостоятелен. Всъщност Бенето не бе нито едното, нито другото — оставаше затворен някъде по средата.

Дървесният голем седеше сам в пръстена от пет догарящи дънера, стърчащи като храм на ранената гора. Блещукащи фенери святкаха като ярки очи откъм възстановените селища, където живееха оцелелите терокци. Импровизираните домове бяха пълни със светлина, топлина и удобства благодарение на скитниците, които бяха помогнали за тяхното издигане. Фосфоресциращи нощни насекоми се носеха из въздуха и оставяха зад себе си синкави сияещи дири, сякаш бяха падащи звезди.

Сарейн се приближи безшумно откъм сенките. Той я усети и същевременно си даде сметка, че тя е изгубила всички свои естествени чувства за световната гора. Сарейн не носеше фенер не защото се опитваше да се промъкне незабелязано, а за да не забележи някой, че идва при него.

— Бенето, трябва да говоря с теб. Трябва да разбера нещо.

— Да, Сарейн. Сигурно.

От няколко дни бе заобиколен от бивши приятели и учудени доброжелатели. Сега, когато им бе предал призива на световната гора и им беше казал да разпръснат фиданките колкото се може по-надалече, изтощените хора работеха още по-усилено, а много зелени жреци бяха предложили да разнесат фиданки до други колонии на Ханзата. И всички гледаха с опасение небето — страх ги беше хидрогите да не се завърнат.