Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Изолиран в двореца, той жадуваше за контакта и спокойствието на първичната тизмена плетка. Но и се страхуваше, че самотата ще увреди психиката му. Опита се да направи нещо по въпроса — затвори очи и накара ума си да потърси свободни краища на душевните нишки.

Спомни си времето, когато беше още младеж, обикновен септар. Бяха ги пратили — цяла флотилия малки бързи кораби — на маневри в покрайнините на една ярка мъглявина, озарена от куп млади горещи звезди. Той мина през облак от неочаквано йонизиран газ, който повреди навигационните системи, и корабът започна да се върти бясно около оста си и да се отдалечава от другите кораби.

А после двигателите угаснаха. Зан’нх нямаше представа къде се намира. Изгубен и самотен, успя да възстанови обърканите координати на навигационната система и да включи предавателя. Излъчи сигнал за помощ и получи отговор от самия адар Кори’нх, който му вдъхна надежда и му каза да почака, докато го намерят издирвателните екипи. Сам насред космическия мрак, Зан’нх усещаше как нишките, които го свързват с тизм-мрежата, изтъняват и отслабват. Времето се нижеше безкрайно бавно.

През уредбата чуваше разпокъсани разговори, но не виждаше никого. Кори’нх продължаваше да му говори, да му внушава, че трябва да издържи, и Зан’нх се мъчеше да се вслуша в думите му. И издържа, въпреки че му костваше огромни усилия, докато накрая един от корабите не го откри. Появиха се още кораби, скупчиха се около него и Зан’нх най-сетне долови уютната им близост, бяха като майка, увиваща с топло одеяло измръзналото си дете.

Никога нямаше да забрави онази абсолютна самота, нито как адар Кори’нх го бе спасил и подкрепил.

Но сега обстоятелствата бяха различни. Знаеше, че е заобиколен от безчет свои сънародници, ала не можеше да ги усети, сякаш бе поставен зад стъклена преграда, а от другата страна се вихреше пиршество. Зан’нх бе изгнаник насред сдруженото семейство на губернатора на Хирилка — освен ако не пожелаеше да се присъедини към тях доброволно. А това бе нещо, което не можеше да направи…

Кръстосваше неспокойно из стаята, доскоро обитавана от престолонаследника Пери’х. Преди побърканият губернатор да откъсне последователите си от истинската тизм-мрежа. Зан’нх можеше да си представи самотата, която бе изпитвал Пери’х, който освен това сигурно изобщо не бе имал представа какво се случва…

Зачуди се какви ли са били последните му мисли, когато охраната го е измъквала оттук, за да му предложат да се присъедини към бунтовниците. Пери’х бе отказал и те го бяха убили. Агонията и отчаянието му бяха разтърсили душевните нишки чак до Илдира и точно затова магът-император бе узнал, че нещо се е случило.

Да можеше сами Зан’нх да прати някакво съобщение… но за разлика от него, Пери’х бе чистокръвен наследник на императора. Зан’нх бе мелез и въпреки че връзката му бе достатъчно здрава, не притежаваше ясната мисъл и умението да праща подробни съобщения на мага-император. Надяваше се, че няма да се наложи да го убият, за да свърши тази работа.

Въпреки това Джора’х би трябвало да знае, че се е случило нещо ужасно, че адарът се намира в крайно тежко положение. Навярно бе доловил и смъртта на всички избити на борда на лайнера, както и на екипажа на взривения кораб… А междувременно компаньонките му докладваха със садистично удоволствие, че в системата се появили три разузнавателни кораба и че били заловени, а екипажите им преминали на страната на бунтовниците. Значи Джора’х продължаваше да е отрязан.

Двама облечени в брони мъже влязоха в стаята. Бяха бивши войници от Слънчевия флот, от лайнера на кул Фан’нх. Втренчиха в него безизразните си очи. Адарът се зачуди дали не са им наредили да го убият. Изгледа ги гордо, без да каже нито дума.

Единият войник заговори отсечено:

— Получихме вест, че император Руса’х е използвал нашите бойни лайнери, за да прибави Дзелурия към постоянно разрастващата се империя. В момента разпръскват шайинг, за да може населението на колонията да бъде включено в тизм-мрежата по-бързо.

На Зан’нх му призля. Орра’х, губернаторът на Дзелурия, беше упорит човек и не вземаше прибързани решения.

— Как са го направили? Толкова бързо? Там не са ли се съпротивлявали?

Една от компаньонките се усмихна.

— Губернаторът на Дзелурия решил да пожертва живота си, за да освободи мястото на наследника си, който се присъединил доброволно към император Руса’х. Щом Цзир’х се заклел във вярност, населението бързо го последвало.