Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Тъй като времето им беше съвсем ограничено, грангубернаторката улови двамата мъже за ръцете.

— Сега единственото, което може да направи впечатление, сте вие двамата. Дрехите ви направо бият на очи. Да ги сменим с нещо не толкова забележимо. — Тя се подсмихна. — Все ще намерим два мръсни комбинезона, които да не са ви по мярка.

— Лично аз бих предпочел нещо чистичко — заяви Ден. — Но щом идеята е да се слеем с тълпата, какво пък, ще го направим.

Когато совалката се приземи, притеснените Ден и Кейлъб се бяха смесили с тълпата намръщени и раздразнени иреканци. Ден все още не смяташе, че им се е разминало. Всяко зевесе с достатъчно наблюдателно око можеше да забележи „Постоянство“, а и не беше изключено някой от колонистите да подшушне нещо на адмирала, за да спечели благоволението му.

Стромо излезе с охрана с изгладени униформи, лъснати до блясък обувки и изрядно сресани коси. От лявата страна на гърдите му сияеха десетки медали. Ден го определи като човек, който си пада по церемониите, но би отстъпил при първия признак за опасност.

Губернаторката посрещна адмирала с навъсено лице, все още задъхана от последните приготовления.

— На какво дължим тази чест, адмирале? Да не сте ни докарали така необходимите ни припаси от Ханзата? — И го дари с вяла усмивка.

Стромо я погледна объркано.

— Връщам се на Земята, след като командвах опасна и изключително успешна операция срещу скитническите кланове. И тъй като преминавахме в близост да ирекската система, реших да проверя дали продължавате да спазвате ограниченията, които ви бяха наложени от Теранския ханзейски съюз.

— Имаме си копие от Ханзейската харта, адмирале. Можем да го прочетем по всяко време, в случай че ни е необходимо да освежим спомените си.

— Може би се нуждаете от няколко кораба на ЗВС, за да ви припомнят поетите задължения. — Стромо се изпъчи.

— Мисля, че бяхте достатъчно категорични, когато наложихте изолация на Ирека, адмирале. — Тя сведе поглед, сякаш капитулираше. — Научихме урока си.

— Радвам се да го чуя. — Той се усмихна, после мина по същество. — Искам да изпратя на смени екипажите ми за кратка почивка и възстановяване. Имат нужда да се поразтъпчат, да се попекат на слънце. А лично аз бих се радвал на едно хубаво хапване. — Тонът му подсказваше, че въпросът не подлежи на обсъждане.

— Стига войниците ви да си носят храна и да си я приготвят сами — отвърна твърдо грангубернаторката. — Защото след като ни конфискувахте всичкото космическо гориво, нямаме никакъв начин да търгуваме с околните колонии. Едва свързваме двата края.

Това очевидно ядоса Стромо, но губернаторката продължаваше да го фиксира с нетрепващ поглед. Накрая той въздъхна.

— Добре, войниците ми ще слизат с порционите си. Вярно, храната им е еднообразна…

— Е, все може да разменим някои неща, адмирале. На всеки му омръзва еднообразието.

— Ще пратя списък, в който ще включа и някои мои любими ястия.

— Аз пък ще видя с какво разполагаме, адмирале. Но не обещавам нищо.

Цели три дни изнервените Ден и Кейлъб нямаха друг избор, освен да останат на Ирека в компанията на войниците от земния флот. Стараеха се да не привличат внимание и помагаха, с каквото могат на останалите колонисти, въпреки че понякога Ден трябваше да гледа безпомощно как зевесетата се държат, сякаш планетата е тяхна. Самият Кейлъб изглеждаше така, сякаш са го накарали да изяде хиляда лимона, и накрая Ден му се скара.

Но Стромо не възнамеряваше да търси никого. Беше дошъл тук само за да се поперчи и да подразни още веднъж вече смазаната колония. Изглежда, въобще не му хрумваше, че иреканците не са така сплашени, както му се искаше.

Въпреки това Ден продължаваше да се опасява дали някой от колонистите няма да отиде при адмирала с интересна история за двамата неканени гости. Но изглежда иреканците, също като скитниците, не обичаха зевесетата. Колкото и да бе странно, последните сякаш изобщо не го забелязваха. Вероятно бяха съсредоточени твърде много върху противника си и не виждаха, че мостовете зад тях горят.

Когато най-сетне крайцерите отлетяха и оставиха зад себе си бъркотия и облекчение, Ден отново се срещна с грангубернаторката. На лицето й този път бе изписан гняв и недоволство, чувства, които бе прикривала старателно през изминалите дни. Изглежда, наистина й бе дошло твърде много, като се имаше предвид, че бе спокойна и уравновесена жена.

— Е, поне свърши — рече успокояващо Ден. — Благодарни сме ви, че не ни издадохте.