Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Лицето на Кото светна.

— В името на Пътеводната звезда, може би това ще свърши работа! Ще е нещо като… звънец на вратата. Отварачка за консерви! Трябва просто да отворим люка в мига, когато дрогите най-малко го очакват.

— Ефикасно оръжие?

— Абсолютно!

Във вечерните часове, след приключване на служебните задължения, Тасия излизаше да се поразтъпче в лабиринта от скитнически навеси и палатки. Заради зевесарската й униформа мнозина я гледаха с нескрита подозрителност, отговаряха нелюбезно на въпросите й, а други виждаха в нейно лице посредник, дори застъпник за техните проблеми. Въпреки това Тасия усещаше, че тук не си е на мястото.

След като поразпита, реши да поговори с Роберто Кларин, бившия управител на Ураганово депо. Тъй като беше способен администратор и един от първите затворници, докарани тук, той, изглежда, бе необявеният водач на групата. Може би можеше дай помогне.

Кларин крачеше до нея и перфектно излъскания ЕА, навеждаше глава под знамената и махаше на прашните работници, които се прибираха от полето. Беше едър мъж с шкембенце, прям и откровен, не особено огорчен, нито сърдит.

— Мнозина скитници ще се почувстват предадени заради избора, който си направила, момиче. И баща ти сигурно щеше да е сред тях.

Тасия стисна устни.

— Може би. Но аз се опитах да следвам Пътеводната си звезда.

— И ето докъде те доведе. — Кларин въздъхна. — Знаеш ли, даже е приятно да стоварваш цялата вина върху някой, който носи зевесарска униформа. Не че това ще помогне.

— И все пак, ако има нещо, което мога да направя… Вярно, че заради произхода ми едва ли ми имат пълно доверие, но все пак съм офицер и мога да се преборя с дребната бюрокрация.

— Какво пък, заслужава си да опитаме. Зевесетата, които обитават новата база, изглежда, дори не могат да разговарят на прост стандартен. Отправих официално запитване за някои неща, които ще са ни от полза. Мислиш ли, че можеш да ускориш процеса? И да им предадеш оплакванията ни.

— Ще го направя. — Тя се усмихна огорчено. — Трябва обаче да те предупредя, че от доста време началниците престанаха да се вслушват в думите ми. По-скоро се опитват да ме изкарат от играта. Дори не знаех за предстоящите операции срещу скитниците: научих едва когато всички около мен взеха да се тупат по гърбовете за успешния им завършек.

— Какво всъщност искат? — попита малко раздразнено Кларин. — Обясни ми. Докараха ни тук, на Ларо, без да ни предявят никакви обвинения. Изглежда, сякаш просто очакват от нас да им вдигнем колонията. Разбира се, ние ще свършим по-добра работа от тези аматьори. Ха! И все пак това е най-странният затвор, който мога да си представя. — Той я гледаше втренчено. — Не сме направили нищо лошо, Тамблин. Ще ни кажат ли най-сетне какви са престъпленията ни според тях? Или ще ни държат тук без никаква причина?

— Честно казано, не зная. Не съм сигурна дали и те знаят. Изглежда, зевесетата просто искат за известно време да ви отстранят от пътя си. Може би възнамеряват да ви използват като козове за размяна, ако някога се изправят срещу водачите на кланове или говорителката.

— Или искат да им построим колония — упорстваше Кларин и клатеше глава, докато оглеждаше всичко наоколо едва наченатите строежи, водните помпи, слънчевите генератори. — Непрестанно се караме с цивилните им инженери. Настояват всичко да се направи според техническите им указания и естествено не излиза както трябва. Ние имаме подобри идеи, но те не ни позволяват да ги използваме.

— Те са свикнали да правят нещата по своя си начин.

— Всъщност какво ме интересува? — продължи Кларин. — Предпочитам да си мисля, че няма да останем тук дълго. Нека Голямата гъска сама си направи колонията. После, когато всичко се разпадне, ще ни обвинят, че сме я саботирали.

— Но клановете ще трябва да намерят нови места, където да се заселят, нали? Защо да не го направят тук и да обявят Ларо за своя територия?

— Тук? — Кларин се намръщи. — Веднага щом това място стане привлекателно, Голямата гъска ще ни го отнеме. Ха! Скитниците са се справяли и в по-трудни условия. Нима си мислят, че една най-обикновена планета може да е голямо предизвикателство?

Продължиха да обикалят лагера. Вече се смрачаваше. След малко Тасия намери сили да го попита дали е чувал нещо за Джес, за чичовците й, за приятелите. Кларин не разполагаше с кой знае каква информация, но й разказа за краткия съюз на говорителката Перони с Рейналд от Терок, който бе загинал при една от последните хидрогски атаки. Тасия знаеше, че Джес изпитва силни чувства към Ческа — или поне така бе преди години. Щом сега чичовците й управляваха Плумаските водни мини, това означаваше, че Джес е изчезнал. Някъде.