Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Все още кипящият от ентусиазъм миньор Данвие Стъбс прегледа булдозера, зареди наново енергийните клетки и кислородните бутилки, попълни запасите от храна и се наспа, преди да заяви, че е готов за продължително пътуване.

— Джак сигурно вече губи търпение — каза им. — Оставих го да копае лагер, да монтира осветление и да събира информация. Всъщност предложих му да се върне с мен, но той бе толкова развълнуван от находката, че категорично отказа. Не знам дали си представяте какво е да съжителстваш с него дни наред в тясната кабина…

— Тогава най-добре да тръгваме — прекъсна го Ческа. — Пътят е дълъг, а и той навярно вече има с какво да се похвали.

Тримата лесно се побраха в кабината на подобното на костенурка превозно средство, конструирано да прекарва петима души и допълнително снаряжение. Тъй като щяха да пътуват дълго, Данвие затвори люковете и херметизира помещението, за да могат да си свалят шлемовете.

Булдозерът запълзя по ледената повърхност. Заподскачаха по неравния терен; заобикаляха тресавищата и езерата с течен водород. Данвие почукваше с пръсти по контролното табло — не си беше свалил ръкавиците.

— Тези машини не са конструирани за високи скорости, но пък са надеждни.

Като парен миньор, Данвие бе специализиран в обработката на замръзнали газове и извличането на полезните елементи и молекули от тях. Докато пътуваха, обясняваше подробно в какво се състои работата му и Ческа го слушаше внимателно.

Двамата с Джак били на рутинна сондажна експедиция — и се натъкнали на роботите.

— Намерихме ги в една замръзнала непроучвана галерия. Сензорите засякоха нещо странно, но не можехме да определим какво точно, тъй като са настроени да ловят предимно леки елементи. Отначало Джак реши, че е забит в леда метеорит, но данните не го потвърждаваха и аз се усъмних. — Данвие се ухили доволно. — Всъщност разчитането беше затруднено заради полимерното покритие на стените на гробницата, или каквото е там. Роботите са изолирани в нещо като мехур, изкуствена защитна мембрана. Сензорите засякоха метала в телата им и полимера на обвивката. Казах на Джак: „Ей, това е много странно“. И за първи път от началото на смяната той не ми възрази.

Джак предложил да остане няколко дни сам и да продължи изследванията. Ческа не се съмняваше, че донякъде причината е и в прекомерната бъбривост на Данвие.

— Но защо им е трябвало на кликиските роботи да се потапят в този естествен хладилник накрай света? — попита Пърсъл; имаше навика да клати глава, докато говори.

— Не знам — отвърна Данвие. — Ти си ученият. Аз съм обикновен бачкатор.

— Жалко, че Кото не е тук — въздъхна Пърсъл. — Вероятно вече щеше да е открил причината.

Ческа познаваше добре Кото Окая и неспособността му да се задържа дълго време на едно място. Кото бе помогнал за благоустройството на Йон 12 и сетне бе отлетял за Оскивъл, за да изследва останките на хидрогския кораб. Някои скитници дори се шегуваха, че Пътеводната звезда на Кото сигурно е някое бягащо слънце.

През по-голямата част от деня караха по следите, оставени от Данвие. Най-сетне в далечината се появи странно сияние, което скоро се превърна в участък, заобиколен от прожектори. В средата на участъка зееше дълбока тъмна яма.

— Да видим какво е изкопал Джак — каза Данвие. — Може би вече разполага с някои отговори.

— Чудя се дали ще можем да спасим някой от тези роботи — каза Ческа.

— Ако ще ги продавате, двамата с Джак очакваме да си получим дяловете.

— Съмнявам се, че ще можем да ги програмираме, както правим с компитата — възрази Пърсъл. Скитниците нямаха нищо общо със загадъчните черни машини, които от време на време се появяваха на световете на Ханзата. Древните роботи бяха създадени от отдавна изчезналата кликиска раса и преоткрити преди близо пет столетия от илдирийците. — Първите роботи не са ли били открити на една замръзнала луна в системата Хирилка? Може би ще се натъкнем на подобно находище.

Спряха булдозера, облякоха скафандрите и минаха един по един през тесния шлюз. Малко по-нататък Данвие и Джак бяха изкопали външния слой от метанов и водороден лед и бяха пробили отвор в защитната полимерна обвивка.

След тръгването на Данвие криоинженерът бе поставил светещи химични ленти на стените на тунела и бе включил малък генератор, за да си осигурява нужния комфорт. Данвие ги поведе към отвора и се провикна:

— Ей, Джак! Водя ти компания!

Криоинженерът отвърна по интеркома: