Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Но странното му увлечение скоро бе пробудило тревоги. Една вечер, когато закъсня за някакво празненство и се появи в залата с черно под ноктите, баба му реши, че е време да сложи край на това хоби. Без да го извести дори, Мадам Брадвата продаде всичките му коли на пожертвователен търг. И не му позволи да си купува повече стари автомобили.

Фицпатрик оглеждаше лицата на своите братя и сестри по съдба. Изобщо не се и съмняваше, че всички мечтаят да се върнат към живота си в Ханзата. Макар че не го бе признал дори пред най-близките си приятели, тук се чувстваше щастлив, поне защото не се налагаше да спазва непрестанно разни правила.

На Земята, а и в Земните въоръжени сили, той бе аристократ със синя кръв, винаги следен от баба си, задушаван от нейните претенции. Сега, когато всички у дома навярно го смятаха за мъртъв, Фицпатрик най-сетне се радваше на лукса да се занимава с неща, с които наистина би искал да се занимава. Намираше го едновременно за странно, объркващо и ужасно приятно. Ето, че отново му се предоставяше възможност да свърши нещо с ръцете си. Може би, би могъл да поиска да го назначат на работа при някоя машина…

Междувременно Келъм бе наредил да прожектират на стенния екран карта на пръстените — на нея бяха отбелязани най-важните производствени съоръжения. Зет започна да чете имената и задачите.

— Това са предварителните ви назначения. Инвентаризация в хангара за резервни части. Общи работници на космическите докове и товарните рампи. Съвсем опростени задачи в канцеларския и жилищния комплекс…

— Скитнически лагери на смъртта — промърмори Андез.

Зет погледна Фицпатрик. Ако можеше да си построи стена, той беше готов да се скрие зад нея.

— Ако някой има специални способности или желания, можем да се съобразим с тях и да го преместим в друга група.

Келъм отново насочи вниманието им към картата.

— Искам да я разгледате много внимателно. След неудачния опит за бягство на вашия другар не се и съмнявам, че и други сред вас имат подобни илюзии. Вашият колега се отправи на път без достатъчно гориво, храна и животоподдържащи средства. Той дори не знаеше къде отива — и заплати за глупостта си с живота си. — Пренебрегна гневните подвиквалия на пленниците и посочи изображенията на корабите. — Не искам да храните и капчица илюзия по този въпрос. Тези кораби са построени за поддръжка на корабостроителниците — те прекарват руда, обработват материали, помагат в монтажа на нови съоръжения. — Той прелистваше картините една след друга. — Погледнете ги. Някой от вас да забелязва нещо общо между тях? — Изчака малко и подхвърли: — Трябваше да внимавате повече.

Най-сетне Фицпатрик се обади:

— Всичките са с ограничен обсег на полет. Нито един от тях не може да напусне тази система.

— Браво, Фици! — Зет се засмя и той съжали, че се е обадил. Но поне вече не го игнорираше.

— Нито един от тези кораби не е оборудван с илдирийски космически двигател — каза Келъм. — Дори да успеете да отвлечете някой, няма да стигнете доникъде. Ще са ви нужни столетия, за да се доберете до която и да било обитаема планета.

— Искаме само да разберете — добави Зет, — че опитите за бягство са безполезни. — И отново погледна Патрик.

Докато разпределяха задачите, в хангара влязоха стотина бойни компита — бяха открити да се носят из пространството след битката при Оскивъл и сега бяха програмирани да служат на скитниците. За разлика от пленените зевесета…

— Ще работите заедно с бойните компита — каза Келъм. — Има достатъчно работа за всички.

Йон 12 се връщаше към ежедневието си. Повечето работни групи действаха с удължено време, за да наваксат изгубеното, докато течеше погребалната церемония. Ческа си помисли, че го правят в неосъзнат опит да почетат Ихи Окая или може би, за да занимават умовете си с разни неща, докато скитническото общество привикне с новия ред.

Всеки имаше ясни и точно определени задължения. Въпреки че повечето работници горяха от нетърпение да узнаят нещо повече за закопаните кликиски роботи, те знаеха, че това не е тяхна работа. Криоинженерният специалист Джак Еббе, един от двамата откриватели на гробницата на роботите, вече от няколко дни не напускаше района на разкопките, а неговият партньор подготвяше новата експедиция. Всъщност само Ческа и новият администратор Пърсъл Уон имаха свободно време да прескочат до другия край на планетоида.

Ческа не искаше да напуска Йон 12, докато старата говорителка бе жива, но сега бе готова да замине и да потърси разпилените кланове. Първо обаче трябваше да се върнат разпратените със съобщението кораби. Докато ги чакаше, двамата с Пърсъл решиха да се присъединят към групата, която отиваше да огледа древното находище.