Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Андез изсумтя:

— Като примитивни туземци, ръчкащи с дървените си копия нещо, което не разбират.

— Малко по-развити са в технологично отношение, че да ползват дървени копия — посочи Фицпатрик. Но се сепна, усетил, че не бива да проявява симпатии.

— Може да съм обикновен кибернетичен експерт, но сигурно щях да измисля повече неща на мястото на скитниците.

— Да се съсредоточим върху важните неща, а? Защо не треснем някого по главата и не се измъкнем оттук? — Андез отметна назад дългата си черна коса.

Фицпатрик кимна към големия шлюз в другия край на хангара, в който ги бе събрал Келъм.

— Ами що не пробваш, Шейла? Да видим колко надалеч ще избягаш в пустия космос. Може да успееш там, където се провали Бил Стана.

Тя го изгледа ядосано.

— Не можеш да…

— Мога! Никога няма да се измъкнем оттук, ако се държим като глупаци. Трябва да им играем по свирката, но да готвим наши планове и да ударим, когато е най-подходящо.

Една странична врата се отмести и влезе Дел Келъм, следван от красивата си чернокоса дъщеря. Дел гледаше сурово, а прошарената му брада бе по-рошава от всякога. Зет, от друга страна, бе жизнена и пълна с енергия както винаги.

Келъм не се нуждаеше от високоговорители. Гласът му ехтеше и се чуваше ясно.

— Вашите Земни въоръжени сили обявиха война на скитниците. Първо атакуваха нашия аванпост при Ураганово депо. После разрушиха няколко наши центъра, разпръснаха клановете и вече нямаме връзка с говорителката. — Той ги изгледа, сякаш да прецени как ще реагират. Чу се неспокоен ропот, зевесетата не знаеха дали да му вярват. Фицпатрик беше смаян.

— Скитническа пропаганда — промърмори Андез.

— Не виждам защо им е да измислят подобна история — възрази Фицпатрик. — Какво ще спечелят?

— Това обяснява суматохата — прошепна Ямейн.

Келъм закрачи пред пленниците, очевидно едва сдържаше гнева си.

— Какво да правим сега с вас? Спасихме ви от смъртна опасност. Нахранихме ви, дадохме ви подслон, търсехме начини да ви пратим у дома. Но с последните си действия Ханзата ни принуждава да променим статута ви от нежелани гости на военнопленници. — И скръсти яките си ръце на гърдите си.

Зет се изправи до него.

— Тъй като ще прекарате още известно време сред нас, нещата ще се променят. Разделихме ви на работни групи, определихме на всяка различен пръстен и изготвихме програма. Заедно с вас ще работят и компита на Земните въоръжени сили. С други думи: свършиха бонбонките. Време е да си изкарвате прехраната сами.

Келъм кимна.

— Край на извиненията. Край на хленченето. Край на отказите да ни сътрудничите.

Затворниците се развикаха възмутено:

— Ние не сме роби!

— Когато ЗВС разберат как сте постъпили с нас, ще ви изтребят, клан след клан!

— О, бедните пеленачета. — Зет сви устни, на лицето й се четеше нещо средно между гняв и забавление. — Никога ли не ви се е налагало да работите? Ще си изпочупите ноктите, а после може би ще искате да ви наградят с медал „ранен по време на акция“?

— Ще работите на смени, също като скитниците — изръмжа Келъм. — Нито повече, нито по-малко. Ще бъдете под постоянен контрол. Всеки опит за саботаж или отклоняване от работа ще бъде последван от намаляване на порционите ви и ограничаване на свободите ви.

Зет плъзна поглед по лицата им и добави:

— Гледайте на това като на възможност да излезете навън и да се поразтъпчете. Дори ти, Фици. — Той се изчерви. — Току-виж, като опитате истинска работа, вземе да ви хареса. Тъкмо ще видите как се справяме ние.

Андез стисна юмруци, готова да се нахвърли върху най-близкия скитник, но Фицпатрик я улови за ръката.

— Не предприемай нищо засега.

— И да оставим нещата така?

— Нека мине малко време. Докато измислим какво да правим. — Фицпатрик нито за миг не сваляше поглед от Зет. Непривикнал от малък към физическа работа, допреди година той не би могъл дори да си представи, че ще се налага да се труди, за да оцелява. Всъщност поне за момента тази мисъл не му се струваше непоносима.

Две години преди началото на хидрогската война Фицпатрик се бе запалил по старовремските автомобили. Използва част от отпусканите му средства и купи няколко архаични модела. Обичаше да прекарва времето си в гаража, с парцал и гаечен ключ в ръка, да се любува на начина, по който светлините се отразяват в лъснатата ламарина, да се вслушва в мъркането на запаления двигател. Доставяше му удоволствие най-вече защото бе дело на собствените му ръце.