Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Стайнман следеше внимателно какво прави и я предупреди:

— Плюй всичко, което има вкус на отрова.

— А какъв е вкусът на отровата?

— Не зная. Ако знаех, вече щях да съм умрял.

Орли завъртя раздразнено очи към небето — и замръзна.

Примигна, за да се увери, че наистина вижда това, което си бе помислила — пламтящия факел на снижаваща се ракета, която се носеше право към разрушената колония.

— Кораб! Господин Стайнман, погледни — кораб!

Стайнман плесна с ръце и се засмя.

— Трябва да е някой от снабдителните кораби на Ханзата, хлапе. Нали чакахме още снаряжение?

Втурнаха се към колонията. Орли размахваше ръце и викаше на Стайнман:

— Побързай! Трябва да стигнем, преди да е отлетял.

Гризарите и пълзуните се разбягваха пред тях. Орли бързо изпревари стареца, но милостиво спря да го изчака. Нямаше търпение да види спасителите им, но пък ако беше пак някое роботско нападение, предпочиташе отшелникът да е до нея.

Докато стигнат каньона, гърлото й бе пресъхнало. Зад нея Стайнман свистеше като пробит мях, но това очевидно не го безпокоеше. Той я настигна и я задърпа за ръката.

Корабът вече бе описал един кръг над каньона и сега правеше втори. Пилотът вероятно бе направил безуспешен опит да се свърже с някого в колонията. Докато кръжеше над руините, размърда леко сребристите си криле, за да им покаже, че ги е видял, после избра подходяща площадка встрани от отломките и кацна. Орли се затича натам със сълзи в очите. Пилотът се подаде: озърташе се невярващо и се чешеше по чорлавата глава. На лицето му бе застинало изумление. Орли го позна — беше Брансън Робъртс, същият, който бе доставил съвсем наскоро припаси в колонията. Робъртс втренчи поглед в парцаливото момиче и стареца, които тичаха към него през тревата.

Накъдето и да погледнеше, виждаше само разрушение. Колонията на Корибус бе срината със земята.

— Господи! Какво е станало?

Орли се хвърли в обятията му и той я притисна машинално. Задавена от плач, тя не можеше да му отговори.

— Ще сме ви изключително благодарни — рече запъхтяно Стайнман, — ако ни откарате оттук. Стига да бъдете така любезен, разбира се.

Докато генерал Ланйан го засипваше с оплаквания в празната заседателна зала на Ханзата, Базил стоеше със сключени на гърба ръце и разглеждаше портретите на предшествениците си. Лицата на шестнайсетимата предишни председатели на Ханзейския съюз изглеждаха строги и властни, истински богове на бизнеса и властта.

Само преди три дни бе стоял пред мага-император в Призматичния дворец. Запознаването с династията на илдирийските монарси го накара да се замисли за своите предшественици и щаба на Ханзата. Също като него, тези мъже и жени бяха държали в ръцете си лостовете на икономическото развитие, докато човешката амбиция се бе разпростирала първо до Луната, а сетне и из вътрешната Слънчева система. После бе дошло времето на единайсетте заселнически кораба, бавно летящи колоси, чиито пътници бяха прерязали окончателно пъпната връв с родната Земя — бяха знаели, че никога няма да се върнат.

Както винаги сърдит, Ланиан поиска да се срещнат часове след като председателят се върна от дипломатическата визита.

— Според последните сводки през седемте години от началото на хидрогската война сме изгубили почти сто от разузнавателните си кораби. В само три от тези случаи са открити данни, че корабите са получили някакви дефекти. Останалите просто… са ни напуснали. Дезертирали са. Зарязали са задълженията си.

Базил го слушаше, но не намираше в думите му нищо интересно. Въпросът му се струваше прекалено дребен, за да му обръща внимание. Сто пилоти?

— Това е често срещан проблем, когато имаме работа с наборници, призовани на задължителна служба — каза той и закрачи из залата. Разглеждаше лицата на другите председатели и се чудеше с какви ли проблеми е трябвало да се справят. Без съмнение всеки от тях бе смятал, че съдбата на Ханзата е в неговите ръце. Базил никога не бе срещал повечето от тези хора, но въпреки това му се струваше, че ги познава добре.

Малкълм Станис например, младият безскрупулен мениджър, заемал този пост по времето на първия контакт с илдирийците. Умел водач, случил обаче на двама некомпетентни крале, първо на стария глупак Бен, сетне на младия и неопитен момчурляк Джордж. На всичко отгоре крал Бен бе предоставил безвъзмездно на терокците независимостта, която поискали. За щастие малко след това издъхнал (при доста подозрителни обстоятелства).