Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Докато го гледаше сега, върху озарения от слънчева светлина пиедестал, в какавидения трон, Осира’х го виждаше през още един чифт очи, а спомените, които бликаха в нея, бяха кристално ясни като цветните прозорци, оформящи купола на небесната сфера: Джора’х като млад мъж държи Нира, бледата му илдирийска кожа е в ярък контраст с хлорофилнозелените ръце, крака и гърди на майка й. Тя си спомняше допира му, целувките, начина, по който пробуждаше страстта й. Дълбоко в себе си Осира’х се зачуди дали не вижда в ума си собственото си зачеване.

Това не бяха спомени, които едно дете би трябвало да има за баща си, но Осира’х не изпитваше отвращение, нито усещането, че е неволна свидетелка на прекалено интимни неща. Част от нея бе майка й, а Нира бе обичала този човек, беше му вярвала. Нито за миг не си бе помислила, че той я е изоставил. Но същевременно Осира’х си даваше сметка за властта, съсредоточена в ръцете на мага-император. Той не бе предприел никакви стъпки, за да преустанови насилствените оплождания и ужасните генетични експерименти с тайни човешки пленници дори след като бе узнал истината. Какво очакваше тогава? Не беше сигурна дали баща й заслужава подобно уважение. Всъщност вече не беше сигурна в нищо.

Джора’х се надигна от трона, за да я посрещне, и губернаторът на Добро отстъпи назад. Очите на мага-император сияеха от гордост и надежда.

— Брат ми Удру’х каза, че си напълно готова, Осира’х. Илдирийската империя не може да чака повече. Приемаш ли рискованата задача, която ти възлагаме — да откриеш хидрогите, да установиш с тях контакт и да ги доведеш тук, при мен?

— Не само приемам дълга си, но и го посрещам с радост — отвърна Осира’х и изправи рамене.

Джора’х я дари с усмивка и част от нея бе готова да се разтопи от щастие.

— Точно това очаквах от теб — но и много повече. — Той я прегърна нежно, но тя не знаеше как да реагира. Наистина ли я смяташе за своя дъщеря, или виждаше в нея само средство за постигане на целите си?

И тогава, за своя изненада, тя забеляза една фиданка в саксия, поставена до трона. Изведнъж почувства в сърцето си радост и тъга — майка й, откъсната от съкровената си връзка със световната гора, отчаяно жадуваше отново да почувства контакта с нея. В гърлото й заседна буца, искаше й се да протегне ръце към малкото растение, да го докосне с пръсти, да изпрати съобщение по телевръзката.

Стига да можеше.

Вместо това отстъпи назад.

Магът-император обаче бе забелязал жаждата в очите й.

— Това не е ли едно от световните дръвчета, които растат на Терок?

Джора’х погледна учудено Удру’х и попита:

— Да. Но как го позна?

Осира’х разсъждаваше трескаво. Ней се щеше да разкрива способностите си пред никого.

— На Добро изучавах много и различни неща. Инструкторите и наставниците са много взискателни — а губернаторът ми каза, че съм специална, защото майка ми е била зелена жрица.

Удру’х също бе объркан.

— Мислех, че всички тамошни дървета са измрели, ваше величество.

— Това ми е подарък от кралица Естара. — Джора’х присви очи. — Възнамерявам да се погрижа за него. Не искам да му се случи нищо лошо.

Осира’х все още усещаше тръпки от близостта с фиданката. Магът-император щеше да я прати при хидрогите най-рано след няколко дни, когато приключеха подготовките. Ако имаше възможност…

Удру’х се поклони тържествено.

— Ваше величество, налага се да се върна на Добро. Двамата с моя заместник трябва да продължим обучението на братята и сестрите на Осира’х, в случай, че тя се провали.

Джора’х го изгледа внимателно.

— Нямаш ли й доверие?

Отговорът на чичо й бе студен и безсърдечен.

— Посветих живота си на подготовката на това момиче. Но не бива да забравяме, че става въпрос за оцеляването на империята. Не бих рискувал само с една-единствена възможност.

След тези думи губернаторът на Добро, който я бе отгледал и обучил, мъжът, който бе показал толкова голяма привързаност и надежда, а също така бе затворил майка й, бе я изнасилил, а след това я бе пребил до смърт — се обърна и напусна, без да каже нито думичка повече.

Дейвлин Лотце отлетя за Земята с конфискувания кораб, а Рлинда остана на Релекер само колкото да помогне на БиБоб да натовари „Сляпа вяра“ със снаряжението за новите колонии на Ханзата. Губернаторката Пекар не преставаше да се оплаква, че й губели времето, че я лишавали от важни припаси и че всичко това струвало твърде много. Единственото, което я радваше, бе, че скоро щяха да се разделят.