Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Явно нещо страшно е разярило хидрогите — каза Рлинда. И още докато го казваше, се сети, че съвсем наскоро председателят Венцеслас бе одобрил използването на нови пет кликиски факела и сигурно още пет хидрогски газови планети бяха унищожени. Каква по-ясна провокация?

— Проклети глупаци! Какво очакват — след като сами разпалиха огъня? Нищо чудно, че хидрогите отвръщат по този начин.

Писъците продължиха да ехтят от уредбата още около час, после замлъкнаха. На Релекер не бе останала нито една сграда. Рлинда погледна кмета Руис.

— Надявам се, че това ще задоволи хидрогите и няма да ни подгонят за допълнително развлечение. Притаили сме се, но никой не знае колко чувствителни са скенерите им. Може би и този път се измъкнахме тъкмо навреме.

Изплашен и потиснат, кметът слезе долу да занесе вестта.

Рлинда изключи всички системи, дори габаритните светлини. И друг път бе изпадала в подобна ситуация, но въпреки това сърцето й бе свито, а устата — пресъхнала. Ако губернаторката Пекар не ги бе накарала да заминат толкова бързо, сега и те щяха да са сред жертвите долу. И БиБоб също…

Изходът от Релекерското клане бе предрешен и тя не би могла да направи нищо, за да го предотврати. Единственото, което й оставаше, бе да откара в безопасност оцелелите от Крена — на Земята, където щяха да са потресени от новините.

Въпреки че предпочиташе усамотението, старият отшелник се отнасяше сериозно към задълженията си спрямо Орли.

— Винаги съм знаел, че ще ми трябва по-трайно убежище. Дойде времето да се стегна и да вдигна свой собствен замък.

Орли отметна косата си назад. Чувстваше се толкова мръсна, колкото изглеждаше Хъф Стайнман.

— Нямам нищо против да спя на земята — рече тя, макар да си даваше сметка, че идеята да лагеруваш на открито е много по-приятна в теоретичен, отколкото в практически аспект.

— Не съм твърдял противното. — Той я погледна и смръщи вежди. — Предполагам, че не разбираш нищо от дърводелство? Или архитектура?

— Само доколкото сме ги учили.

— Е, все някак ще се справим — сви рамене той.

Докато той измисляше планове и избираше подходящо място за тяхното „имение“, Орли помагаше с всичко, което й бе по силите. Сортира всички спасени от руините инструменти и се опита да прецени кои може да са им полезни. Докато Стайнман се занимаваше с други неща, тайно провери изчисленията му. Всъщност той я видя, но не възрази и дори бе доволен, когато тя му каза, че се е справил отлично. Всъщност му намери няколко грешки, но ги премълча.

Когато най-сетне реши, че е готов, Стайнман й показа плановете си и й обясни как ще вдигнат сградата.

— За скеле ще използваме прътодървета. Имаме си лазерна резачка.

Орли бе завладяна от ентусиазма му.

— И можем да сплетем въжета от дългите жилави треви. С тях ще закрепваме трупите. — Вече бе сплела няколко.

— Хората не са ли правели някога тухлите от кал? — попита Стайнман. — Може би и ние ще успеем. Светът е пълен със строителни материали!

Отсякоха няколко прътодървета и когато стеблата им рухнаха с грохот, из тревата се разтичаха изплашени пълзуни. Но когато се опита да ги нареже на греди, Стайнман се справи толкова зле, че резултатът ставаше само за огъня.

— Добре де, не ме бива за дърводелец. Никога не съм твърдял противното.

Вторият и третият опит бяха по-добри, а на четвъртия вече разполагаха с достатъчно материал, за да започнат. Забиха първите греди дълбоко в земята, наляха дупките с вода и ги запълниха с кал и чакъл. Когато поставиха и напречните греди, сградата започна да придобива очертания. Придържаха се, доколкото можеха, към плановете на Стайнман, но когато грубата постройка бе завършена, наподобяваше по-скоро паянтов заслон. Стайнман може и да си бе представял дворец, но разполагаха с колиба, готова да се срине при първата по-сериозна буря.

Според Орли това беше едно от онези зле замислени и още по-зле осъществени начинания, каквито обикновено предприемаше баща й.

Ала дори само тази мисъл бе достатъчна да я накара да се стегне. Какъвто и да бе резултатът, той бе дело на техните ръце и Орли се гордееше с него. Двамата бяха вдигнали къщичката съвсем сами, разполагайки само с най-примитивните материали и при трудни условия.

— Ще свърши работа — заяви тя и Стайнман я потупа по гърба.

След като й омръзна да се храни само с дребните космати гризари, Орли тръгна да търси из прерията семена, грудки и плодове, които да стават за ядене. Нямаше представа обаче откъде да започне. Опита няколко листа, но те бяха горчиви или кисели, а една тъмносиня „боровинка“ я накара да повръща. Ала кафеникавият корен, който изрови от земята, бе вкусен и ставаше за ядене, а също и някои цветчета, които иначе дразнеха носа й с прашеца си.