Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Базил погледна хронометъра си и въздъхна.

— Да не искате да изпратя бавачки на всички пилоти, които още не са избягали? Трябва ли да организираме широкомащабно издирване на изчезналите кораби? А може би ще открием пилотите да се излежават на някой тропически плаж и да се наливат с коктейли? — Той се приближи към генерала. — Това ли наистина е най-важният проблем сега?

Ланиан се чувстваше като в клопка.

— Господин председател, не забравяйте, че съществуват военни закони. Дезертьорството пред лицето на врага се смята за висша измяна и се наказва със смърт. Тези пилоти не вярват, че ще има последствия — и досега наистина не е имало. Трябва да им покажем, че гледаме сериозно на този въпрос, да ги изплашим, да накажем неколцина, а после да предложим на останалите амнистия.

Базил гледаше изображенията на своите предшественици и си припомняше биографиите им: беше ги изучавал, докато се изкачваше нагоре в ханзейската йерархия. Той беше приятел на крал Фредерик и беше помогнал на стареца да се сдобие с всеобщо уважение въпреки множеството му недостатъци. Когато Базил бе все още амбициозен заместник, приличащ в много отношения на Елдред Каин, беше предначертал пътя на кариерата си. Беше си представял, че заедно с председателския пост ще получи слава, успех и щастие. А сега се питаше дали поне един от тези предишни председатели — който и да било от тях — е бил щастлив на своя пост.

— Добре, генерале. Съгласен съм. Ще бъдем нащрек, в случай че ни попадне подходящ човек.

Когато вечно сърдитият Дел Келъм събра земните пленници в централния хангар, Фицпатрик си помисли, че има две възможности — или ще им изнесат поредната лекция, или ще ги изхвърлят през шлюза. Смъртта на техния събрат Бил Стана при нелепия му и зле планиран опит за бягство бе засилила негодуванието на войниците и сега те бяха по-несдържани от всякога.

Двайсет и деветте останали зевесета чакаха навъсено да чуят какво ще им каже Келъм. Пленниците смятаха, че скитниците са виновни за смъртта на техния другар, въпреки че според Фицпатрик Стана бе допуснал фатална грешка.

Патрик разговаряше тихо с най-близките си приятели — оръжейния специалист Шейла Андез и експерта по компита Киро Ямейн.

— Напоследък кипи трескава активност, непрестанно пристигат кораби, мяркат се водачи на кланове и цари суматоха. Не бях виждал толкова много хора да ми хвърлят убийствени погледи.

— Ами хвърляй им и ти — посъветва го Андез. — Заслужават си го.

Дори Зет Келъм бе престанала да му се подиграва заради прекалено очевидните му опити да флиртува. Фицпатрик не можеше да се отърси от усещането, че ги грози заплаха, нито да се отърве от мисълта за нея.

— Мисля, че Патрик може да е прав. — Ямейн говореше тихо. — Нещо се е случило. Може би Земните въоръжени сили ни търсят?

— Ами ако се готвят за ответна атака? — попита Андез и се захили.

Фицпатрик знаеше, че няма да се съгласят с него, но трябваше да им каже мнението си.

— Време е да сменим тактиката. Може би трябва да се направим, че сме съгласни да им сътрудничим заради „успеха на общата идея“. Ще ни допуснат по-навътре в нещата и ще съберем повече информация. Помислете си само колко неща можем да узнаем.

— Боже, кой го интересува какво смятат да правят скитниците? — попита Андез.

Черните очи на Ямейн блеснаха.

— Аз пък искам да знам всичко, което става навън. Може да е поредното хидрогско клане.

— Да, напоследък скитниците не ни дават никаква информация. Дори няма да разберем, ако хидрогите унищожат Земята или нападнат тук, при Оскивъл. — Фицпатрик изгледа приятелите си. — Каквото и да узнаем, ще е от полза и за нас, и за ЗВС, ако някога се измъкнем оттук.

Когато Зет го бе разходила из корабостроителните пръстени на Оскивъл, бе отказал да повярва, че неорганизираните космически чергари са могли да създадат нещо толкова внушително. Клановете просто не можеха да са толкова ефикасни производители и бизнесмени. Въпреки предубежденията си обаче бе принуден да признае, че това, което вижда, надминава и най-смелите му очаквания, макар и да бе под въздействие на чувствата си към дъщерята на водача на клана.

— Може дори да ни пратят да изучаваме хидрогските останки — каза Ямейн. — Не е редно скитниците да разполагат с изключителни права върху това откритие на века. Представете си какво ще направят нашите военни с това нещо! А техните учени са толкова неумели, че току-виж разрушили нещо и унищожили безценна информация.