Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Надявам се да си довел някоя важна клечка. Няма да повярваш на какво сме се натъкнали.

— Доведох самата говорителка и Пърсъл. Това ще свърши ли работа?

— И още как!

Тунелът изглеждаше като прогорен с киселина. Данвие прокара ръкавица по стените.

— Няма съмнение, че е с изкуствен произход. Сякаш роботите сами са си приготвили гнезденце.

Тримата свиха зад завоя и Джак им помаха да се присъединят към него.

— Елате да видите. Стотици са. Галерията слиза още по-надълбоко.

Ческа рязко пое дъх, когато видя наподобяващите бръмбари черни метални фигури. Криоинженерът бе коленичил до екзоскелета на първия кликиски робот, от който започваше редицата.

Плоската лицева плоча на робота завършваше с остри ръбове, а под нея се виждаха издатини и устройства, наподобяващи клапи. Двойка гладки сензори се подаваха от горния край на плочата.

— Системите им са удивително добре съхранени — отбеляза Джак, докато ровичкаше в разтворения корпус на робота, и се ухили зад прозрачното стъкло на шлема си. — Казвам ви, ще научим страшно много за тия чудовища, ако ги разглобим.

— Кото ще се разсърди — отбеляза Пърсъл.

— Той сега е щастлив от хидрогската находка — рече Ческа. — Джак, ти ще решаваш този случай.

— Не бих отказал. — Той доближи малка термична лампа до леда, покрил отворения корпус на кликиския робот, и прикачи нещо, което наподобяваше диагностичен апарат. Екранът мигом се озари от бледа светлина. Блесна синкава искра. — Шиз, не зная какво е това, но май ще се окаже доста по-лесно да събудим тия нещица, отколкото предполагах.

Внезапно стъкловидните очи на робота се отвориха и в тях загоря хладна червена светлина. Откъм корпуса се разнесе бръмчене.

— Ей, това май свърши работа. — Джак се надигна.

Геометричната глава се завъртя. Бръмченето се усили. Зад първия робот се размърда втори, после трети. Яркочервени оптични сензори се извръщаха към човека със скафандър пред тях.

— Добре, Пърсъл, а сега какво да правим? — попита Данвие, стоеше зад Ческа. — Май си имаме сериозен проблем.

— Ами… нека говорителката да каже.

Но Ческа не можа да промълви нито дума… защото първият робот внезапно се раздвижи. На гърдите му се появиха няколко отвора и оттам се показаха механични ръце.

— Това пък какво е… — Джак се наведе към робота.

Една от ръцете изхвърча от отвора си като изстреляна от арбалет стрела. И се заби право в лицевото стъкло на Джак, и го разтроши. Шлемът на криоинженера избухна и въздухът вътре в миг се превърна в замръзнала пара. Издължената ръка на робота се въртеше като побесняла бормашина. Кръв, кожа и костици се разхвърчаха във всички посоки. Джак дори не успя да извика.

Пробуденият кликиски робот подскочи върху късите си, наподобяващи пръсти крака. Зад него се размърдаха другите два. Вътрешността на тъмния тунел се озари от червеникавото сияние на хиляди пробуждащи се очи.

Данвие изкрещя от ужас и пристъпи напред, но вече бе твърде късно да помогне на другаря си, който се свличаше на пода. Едва сега, когато трите робота се извърнаха към него, парният миньор осъзна, че също е в опасност, но преди да успее да се обърне, и трите робота протегнаха ужасяващите си манипулаторни ръце, снабдени с всякакви остри инструменти. И скочиха към него по заледения под.

Това, което последва, стана за частица от секундата. Роботите го уловиха, разкъсаха го и го заблъскаха. Скафандърът му зейна разцепен, шлемът му бе смазан само с един удар. За разлика от криоинженера обаче, Данвие имаше достатъчно време да извика, преди роботите да прекъснат предавателя му.

Ческа улови Пърсъл за ръката и го задърпа назад.

— Бързо! В булдозера!

Докато първите три робота довършваха кървавото си дело, още десетина се събудиха от летаргичния си сън и се насочиха към изхода.

Кото бе сам на борда на загадъчния хидрогски кораб, ако не се брояха КР и ГУ, техническите му компита. След като преодоля първоначалното си възхищение от чуждоземната находка, Кото почти изпадна в отчаяние, че не знае откъде да започне изследванията си. В края на краищата това бе космически кораб и следователно някъде трябваше да има сложни машини. А той не намираше никакви машини.

— Ама че главоблъсканица, ГУ — каза Кото.

— Да, Кото Окая. Напълно подходяща дума. — Всъщност Кото я бе научил тъкмо от малкото техническо компи.

Хидрогската сфера бе увиснала като микроскопична перла високо над пръстеновата равнина на Оскивъл. Беше повредена, а съществото вътре — убито по време на атаката на зевесетата — вероятно бе единствената жертва от страна на хидрогите в тази грандиозна битка.