Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Старата манта на Морийн Фицпатрик и придружаващите я кораби не отправиха нови заплахи срещу клановете. Настана неспокойно примирие, в което работниците от корабостроителницата постепенно се увериха, че този път зевесетата не смятат да ги атакуват — или поне не веднага.

След като смъкна скитническите дрехи и облече униформа, Фицпатрик се изправи на мостика до баба си.

Под тях, сред разкъсаните пръстени, скитнически съдове товареха багаж и се пръскаха в различни посоки, като подплашени мишки. Фицпатрик не бе казал на баба си за кометните минни съоръжения в другия край на системата. Веднага след отпътуването на корабите на ЗВС тук щяха да се появят по-големи и по-мощни съдове, които да откарат скитниците — и Зет също — в някоя друга система.

А тя вероятно никога вече нямаше да му проговори.

Трийсетимата затворници бяха преместени на тайно място, където щяха да изчакат, докато скитниците се убедят, че Морийн Фицпатрик не смята да ги измами. Въпреки че бе разгневена от този факт, Морийн бе принудена да признае, че това е справедлива уговорка.

— Добре, Патрик — стана, както ти искаше — рече тя, загледана към величествените пръстени и гигантската планета. — А сега ни покажи този хидрогски кораб. Дано да си заслужава усилията, които положихме.

— О, заслужава си, бабо.

Огромният крайцер описа полукръг сред пръстените и стигна до сравнително пустото място, където Кото Окая бе оставил чуждоземния кораб. Сферата висеше като мъничка звезда и блещукаше с отразената светлина на газовия гигант.

Морийн изпрати специална група командоси да завладеят изоставения кораб. Фицпатрик забеляза триумфалното й изражение и каза:

— Видя ли? Осигурихме си страшно много овации, когато се върнем на Земята.

Дел Келъм изпрати координатите на скривалището, където бяха оставили затворниците. След като преместиха диамантената сфера в хангара на мантата, капитанът промени курса и се насочи към тях. Семействата се струпаха при шлюза, за да посрещнат роднините си. Вече бяха получили списъка на оцелелите.

Въпреки че Фицпатрик бе доволен от постигнатото, сърцето му продължаваше да се свива. Беше използвал чувствата на Зет, за да постигне замисленото, и си даваше сметка, че младата жена сега е ядосана и дълбоко обидена. Щеше ли да я види някога пак?

Всеки негов ход правеше политическата основа, на която се опитваше да стъпва, все по-несигурна. Питър разчиташе много на учителското компи ОХ и както винаги на Естара, своята любима красива кралица.

Все още не смееше да повярва на заместник-председателя Каин, въпреки че съвсем неочаквано слухът за бременността на Естара бе стигнал до народа и се бе разпространил със скоростта на горски пожар. Каин бе направил това, което бе обещал.

От всички страни в Двореца на шепота заваляха писма, картички и поздравления. Народът бе изпаднал в екстаз. Кралицата бременна! Скоро щяха да имат законен кралски наследник, красиво дете на красиви родители.

Придворните и пазачите непрестанно им се усмихваха и кимаха многозначително. Други бяха дори по-дръзки и питаха дали е вярно, но Питър хитро избягваше отговорите и само повтаряше, че ще бъде направено официално изявление.

Що се отнасяше до Базил, той не можеше да направи нищо.

Това, което най-много безпокоеше Питър, бе, че председателят не бе промълвил нито дума по въпроса. Кралят очакваше върху него да се стовари целият гняв на председателя Венцеслас. Беше се подготвил с подобаващо невинно изражение да отрече всичко. В края на краищата той нямаше никаква вина за слуховете. Източникът можеше да е всеки — от лекарите до прислугата.

Но Базил не му даде възможност — нито попита, нито настоя да получи отговори. А това бе ужасно лош знак.

И други, много по-страшни слухове витаеха из Двореца на шепота. Нещо се беше случило с кликиските роботи и върху бойните компита бе легнало сериозно подозрение. Изглежда, така поне бе подметнал Каин, била унищожена още една земна колония, но нямаше никакви подробности. А това означаваше, че Базил може би се бои от усложнения. Сигурно този проблем поглъщаше по-голямата част от времето му…

— Искам да поплуваме — рече Естара и му се усмихна.

— И аз.

— С делфините.

— С делфините, разбира се.

Плодът растеше и кралицата предпочиташе да прекарва повече време във водата. Изглежда, там се чувстваше в най-голяма безопасност. За Питър пък това бе време, когато можеше да остане насаме с мислите си и да се зареди с енергия.