Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Осъзнала, че всичко е загубено, тя се втурна към спасителната сонда, единствения й шанс да се измъкне. Две бойни компита незабавно й пресякоха пътя. Още три застанаха зад гърба й.

Откъм уредбата последва нов писък, този път женски. След това се чуваше само свистене.

ЕА местеше поглед между Тасия и бойните компита.

Спасителната сонда изглеждаше безмерно далеч. Тасия отпусна безпомощно рамене, осъзнала, че дори тя няма дай помогне.

— Шиз, щом тези копелета завладяха мостика ми преди началото на битката, какво ще им попречи да гръмнат сондата насред космоса?

Отвън огромен брой бойни кълба продължаваха да висят над Кронха 3, но не предприемаха никакви враждебни действия спрямо разбивачите. Хидрогите оставаха на изчаквателна позиция.

Тасия едва сега осъзна размерите на клопката, в която бяха попаднали. Проклетите хидроги бяха знаели, че ще стане така! Разрушаването на небесната мина и внимателно подготвеният отговор на Земните въоръжени сили бяха част от добре замислен план. С помощта на бойните компита сега хидрогите контролираха всичките шейсет разбивача.

— Изгубих битката още преди първия изстрел. — Тя стисна зъби. Не бяха ударили нито едно бойно кълбо.

И защо всички илдирийски кораби си бяха тръгнали?

— Тук нещо намирисва. Дали пък няма тройна измама?

А над облаците на Кронха 3 се появиха нови кораби тежки и ъгловати, приличаха на отровни насекоми. Присъединиха се към по-малките съгледвачески кълба и после всички заедно доближиха разбивачите. Докато ъгловатите кораби се готвеха за скачване с разбивача на Тасия, бойните компита се втурнаха да посрещнат новите си господари.

Безпомощна и изолирана на мостика, Тасия съжали, че не носи поне пистолет, за да пръсне поне една хидрогска глава, колкото да задоволи жаждата си за мъст. Но нямаше смисъл. Съпротивата й би означавала сигурна смърт, както бе станало с останалите човешки командири. Или само отлагаше неизбежното? Пътеводната й звезда, изглежда, отново бе помръкнала.

Вратите на разбивача се разтвориха. Бойните компита се извърнаха бавно, сякаш заемаха почтителна поза. Тасия неволно отстъпи, когато видя на командния мостик да се качват трима кликиски роботи.

Черните машини извърнаха главите си към нея, спряха за миг, сякаш се опитваха да преценят дали ще им създава проблеми. Сетне един от тях заговори:

— Разбивачите няма да бъдат използвани срещу хидрогите. Вашите бойни компита сега са верни на нас.

— По дяволите, компитата са полудели! — Дел Келъм не сваляше поглед от съобщенията, които се меняха с трескава бързина върху екрана. Непрестанно изникваха спешни въпроси, а времето не достигаше. — Дали някой не им е претоварил програмата? Шиз, направо не мога да повярвам! Мислех си, че мозъчните им кори са били изтрити, преди да ги използваме за работа.

— И това е точно така, Дел! — обади се един от помощниците му. — Напълно изтрити.

— Да бе, виждам.

В помещението дотича един от началниците на леярната, сякаш самият дявол го гонеше по петите.

— Дел, ново съобщение! Бойните компита претовариха леярна „Г“ и обезопасителната система изключи. Цялото съоръжение хвръкна във въздуха.

— Жертви?

— Десетимата работници успяха навреме да се прехвърлят в товарните капсули. Ако има загуби, те са сред бойните компита, които останаха там.

Келъм сграбчи инженера за реверите.

— А Зет? Някой виждал ли я е?

— Бягах от побъркани роботи и разтопен метал, Дел…

Келъм се обърна към мониторите. Всичко, което ставаше, приличаше на лудница, но той щеше да се опита да постави нещата под контрол.

— Кото Окая замина вчера с тези негови безумни „звънци за врати“, нали? Може би той щеше да знае как да спре побърканите компита — или поне да ги изключи. Ще успее ли да се върне навреме?

— Няма начин, Дел. Вече сигурно е преполовил пътя до Терок.

— Тия роботи унищожават всичко! — изръмжа Келъм.

Един от помощниците му се обади:

— Изглежда, действат само бойните компита. Останалите модели са си наред.

— Слава на Пътеводната звезда за това! Но бойните компита са екипирани за военни действия. Няма да можем да се справим с тях.

— Въпросът не е само в компитата, татко — обади се Зет от вратата. — Пленниците също са забъркани в тази история. — Косата й беше разчорлена, ръцете й трепереха от яд и вълнение. — Фицпатрик и неговите хора — те са виновни за това.

Келъм скочи да я прегърне.