Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Съливан остави зеления жрец да шепне разтревожено на фиданката и изтича в контролния център. Табита и трима нейни помощници стояха пред екраните — на един от тях се виждаше схема на цялата база. Стените се тресяха от сирени и звънци.

От мига, когато бе пристигнал тук, Съливан си даваше сметка, че този облачен комбайн най-вероятно е обречен. Огледа се и със задоволство установи, че всички действат спокойно, изпълняват предварително отработените на ученията задължения. През широкия прозорец се виждаха още бойни кълба — плавно излизаха от облаците. Съществата от сърцевината на газовия гигант очевидно не бързаха.

— Спукана ни е работата — възкликна Табита.

По време на тренировките на екипажа обикновено му отнемаше половин час, за да привърши с евакуационните процедури, но сега, когато животът им бе заплашен, Съливан предполагаше, че ще скъсят това време наполовина. Молеше се само да успеят, преди бойните кълба да ги атакуват.

След няколко дни полет през безмерната пустота Джес наближи Плумас. Неусетно го завладяха спомени.

Родният му дом. Дори скитниците бяха привързани към едно или друго място във вселената.

Джес бе израсъл под замръзналата кора заедно с по-големия си брат и сестра си. Беше работил неуморно, бе изучавал тайните на семейния воден бизнес, за да продължи традицията. Плумас разполагаше с огромен резервоар от незамръзнала вода и нискогравитационен кладенец, улесняващ придвижването на скитническите кораби. Нуждата от прясна питейна вода никога не намаляваше и Пътеводната звезда на клана Тамблин обещаваше да грее все по-ярко.

Кой обаче би могъл да предположи, че бъдещето ще им поднесе подобни промени?

Майка му бе загинала на Плумас преди двайсетина години, след като бе пропаднала в една дълбока цепнатина. Сетне пътищата на Рос и баща му се разделиха, тъй като двамата така и не успяха да се спогодят. Джес остана по средата между тях, само за да приема удари и от двете страни. Все се надяваше, че с времето двамата ще се сдобрят. Никой не бе предполагал съществуването на хидрогите, още по-малко, че ще се надигнат от своите облаци, за да унищожат Синята небесна мина на Рос.

А животът продължаваше да си тече…

Джес бе останал до баща си, за да му бъде опора и утеха, но въпреки това накрая старият Брам умря от мъка. Сетне сестра му избяга и се присъедини към зевесетата — искаше да воюва срещу хидрогите. В онези дни още никой не можеше да предвиди, че Ханзата ще реши да атакува скитниците. Какво ли правеше Тасия сега?

И четиримата му чичовци имаха свои водни мини, а междувременно Джес и неговите четиринайсет доброволци се захванаха с жизненоважната мисия да разпространяват вентали на безлюдни светове, в облаците на Голген и дори в опашката на една обикаляща из космоса комета. Причудливите същества набираха все по-голяма сила, подготвяха се за своята последна битка. И скоро тя щеше да се състои.

Въпреки постоянния прилив чуждоземна енергия Джес не можеше да забрави, че е човек. Че все още обича Ческа и жадува да е с нея. Надяваше се също така всичко със сестра му да е наред и тя да се чувства добре при зевесетата. Беше готов да направи всичко за семейството си и за близките си. Иначе каква полза от венталните сили в него?

Сферичният му кораб се спусна над заледената повърхност на замръзналата луна и Плумас изпълни екрана — приличаше на шлифован опал. Джес погледна към кладенците и помпените станции, заобиколени от островърхите иглута на хангарите, стърчащите кораби, оборудвани за пренос на вода, и входовете на асансьорните шахти.

Установи, че си спомня всеки хълм и извивка. Когато бяха малки, с Рос често се надпреварваха по повърхността със снежните си мотоциклети. Понякога прекаляваха със скоростната надпревара, прескачаха опасни цепнатини и чупеха в движение надвиснали втвърдени от вакуума висулки. Дори след толкова години следите от моторите им все още се виждаха по повърхността. В онези безгрижни времена това им се струваше естествен начин на живот.

Джес насочи кораба към дъното на кратера и се приближи до три големи кладенеца. Долу, под повърхността, миньорите вече сигурно бяха задействали алармите. Сигурен беше, че чичовците му са научили вестта за него. Вероятно дори бяха изслушали речта, която бе произнесъл пред събранието на клановете на Рандеву.

Рандеву… от която сега бяха останали само скални отломки след вероломното нападение на Земните въоръжени сили. Помисли си дали наистина да не използва новите си способности и сили така, както бяха поискали водните носачи. Какво ли щеше да стане, ако приземеше странния си кораб пред Двореца на шепота на Земята? Дали председателят на Ханзата нямаше най-сетне да се вслуша в гласа на разума?