Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Сели бе решила да забрави недоразуменията си със Сарейн и да се сбогува с нея сърдечно — даваше си сметка, че сестра й също е объркана между желанията и отговорността. Беше повече от очевидно, че не иска да остане на Терок, ала същевременно бе дълбоко потресена от бедствието, стоварило се върху световната гора.

Сарейн се сбогува набързо и се присъедини към групата зелени жреци, които трябваше да се качат на най-бързия кораб. Малко след това корабът се извиси в небето, последван от другите два.

Бенето — изглеждаше странно спокоен — каза на Сели:

— Сега, когато първата вълна отлетя, имам задача за теб, сестрице. Нещо, с което можеш да помогнеш на световната гора да разбере.

— Наистина? — Лицето на Сели светна. — Но аз не съм зелена жрица.

— Ти притежаваш друга сила. Има начин двамата със Солимар да пробудите гората. Някой трябва да припомни на дърветата за техните способности.

Макар че не разбираше какво точно се иска от нея, Сели бе доволна.

— Разбира се. Покажи ми с какво мога да помогна. — И сложи ръка на рамото му, за миг забравила, че той не е съвсем човек. — Готова съм.

Някои биха го нарекли мир и развитие. Но Съливан Голд знаеше, че това е само затишие пред буря.

Той и работниците на борда на облачния комбайн на Ханзата прекарваха дните в постоянна тревога. Бяха удвоили броя на часовоите на всеки наблюдателен пост и непрестанно провеждаха учебни тренировки. Табита Хък бе разположила мрежа летящи сензори на различни нива на Кронха 3. Резултатите от сондажите подсказваха, че скритите вражески бойни кълба се спотайват дълбоко в облаците и може би не са чак толкова смъртоносни, колкото са ги смятали.

Никаква подготовка нямаше да е достатъчна да се спре атаката на хидрогите, когато удареше времето за нея. А това беше неизбежно. Съливан бе повече от сигурен.

През последните часове на тъмнината, измъчван от безсъние, той бе останал на мразовитата наблюдателна площадка, загледан надолу към облаците. Въздухът, който проникваше през полето за атмосферно сгъстяване, миришеше странно тази нощ и бе толкова наелектризиран, че космите по ръцете му бяха настръхнали. Двамата със зеления жрец често прекарваха заедно преди изгрев около час да се любуват на далечните светлини на илдирийския град на небесни миньори, който кръстосваше из богатите на водород горни слоеве.

Колкер бе прегърнал безценната си фиданка, на лицето му бе застинала неизменната му малко уморена усмивка. Съливан нямаше нищо против — поне засега не изпитваше особено желание да подхваща разговор.

Облачният комбайн бе изпратил поредната пратка с екти на Ханзата. Под негово ръководство базата бе надминала всякакви досегашни рекорди за продуктивност и перспективите изглеждаха многообещаващи. Беше получил поздравително писмо от крал Питър и председателя Венцеслас, а жена му Лидия му бе съобщила, че благодарение на спечелените средства ще могат да запишат дори внуците си в колеж.

Нещата се развиваха отлично.

Забеляза сред мрака странна, наподобяваща водовъртеж фигура — надигаше се от дълбините на бездънното море и се приближаваше към разперените като пипала сензори на комбайна. Застаналият до него Колкер втренчи поглед в кипящата мъгла, раздирана от единични светкавици.

— Не ми харесва тази работа — подметна Съливан. Думите му бяха последвани като по команда от нова серия светкавици.

Вратата към палубата на командния център се отвори и пребледнялата Табита викна:

— Съливан! Сензорите засичат сериозно раздвижване…

Гъстите облаци точно под наблюдателната площадка изведнъж се разтвориха и тримата се взряха надолу. Зеленият жрец стискаше фиданката си, сякаш е котва.

Огромни светкавици се проточиха от единия край на облака до другия, последва приглушен тътнеж, идеше някъде отдолу. След това, подобно на приказните левиатани, шест исполински бойни кълба се издигнаха от океана на нощната страна. Дори от толкова далече Съливан виждаше енергийните искри, които трептяха върху диамантените им корпуси.

Табита не можеше да откъсне очи от приближаващите се диамантени сфери, които се уголемяваха с всяка секунда. Съливан я дръпна за ръката.

— Съвземи се! Не идват да ни погостуват. Трябва да се опитаме да спасим екипажа!

Табита се обърна и хукна към центъра за управление. Внезапно палубата се огласи от оглушителни аларми. Мъже и жени от почиващата смяна заизлизаха сънено от каютите, озъртаха се с подпухнали очи и навличаха работните си комбинезони. Никой не питаше какво става. Съливан никога досега не им бе провеждал изненадващи тревоги и те знаеха, че опасността е реална.