Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

След като скитниците си тръгнаха, Джора’х взе парчето дърво, което му бяха донесли, и се прибра в личните си покои.

Отвън неговата империя продължаваше да се пропуква и да се разпада. Не можеше да забрави предателството на кликиските роботи, хидрогските атаки срещу Хрел-оро, а сега и умиращото слънце на Дурис-Б. Трябваше да намери решения за толкова много нетърпящи отлагане проблеми. Необходимо му беше да остане сам и да обмисли всичко внимателно.

Най-тежко от всичко преживяваше, разбира се, бунта на Хирилка. В Хоризонтния куп се бе появил облак от пустота — и бързо се разрастваше, поглъщаше неговата тизм-мрежа, все повече хора се изплъзваха от нея. А след като губернаторът на Добро дойде с предупреждение за онова, което става, Джора’х престана да чака завръщането на трите разузнавателни кораба. Беше изпратил екипажите им — също както и манипулата на Зан’нх — право във вихрушката от пустота. Неколцина бегълци, измъкнали се от лапите на Руса’х на Дзелурия, Алтурас и Шонор, само потвърдиха най-лошите му опасения.

Джора’х проклинаше Руса’х и най-вече Тор’х за този безумен метеж точно сега, когато Илдирийската империя се изправяше пред много по-опасен противник в лицето на хидрогите. Кое беше по-важно — гражданската война… или изтребването на цялата илдирийска раса?

Но той вече беше готов. Тал О’нх бе призовал всички манипули, изпратени да патрулират из илдирийските колонии, бе събрал нови кохорти бойни кораби, изоставили на произвола на съдбата илдирийски светове, в случай че хидрогите се появят отново.

В този момент губернаторът на Добро би трябвало да е вече на път за Хирилка, за да съобщи отговора си на Руса’х. Джора’х и Удру’х бяха обсъдили всички възможни стратегии, преди да решат как да постъпят. Всъщност накрая се спряха на едно от предложенията на Удру’х. Идеята му беше невъзможна, дори глупава, и вероятността да успеят бе направо нищожна. Но доколкото бяха в състояние да преценят, другата възможна тактика би довела до загубата на хиляди невинни, може би дори милиони.

Ако се стигнеше до това, магът-император вече бе решил да спре разпространението на това раково образувание из тизма. Тал О’нх щеше да нареди на корабите си да направят онова, което трябва да се направи. Братоубийствена война. Но дори и да смажеше бунтовниците от Хирилка с огромната си мощ, дали илдирийската раса щеше да преживее подобна смъртоносна душевна рана? Трябваше да открие друга възможност.

Донесоха му какавиденото кресло, но Джора’х отказа да седне в него: крачеше неспокойно, стиснал парчето дърво от Терок. Очите му се напълниха със сълзи, когато го видя. Беше обгоряло от единия край. Не беше обработвано, беше си суров материал, откъснат от световните дървета, тези древни смъртни врагове на хидрогите. Имаше нещо хипнотизиращо в шарките му, нещо, което пробуждаше спомените му. Дали тези причудливи криволици не бяха нечии вградени мисли?

Завъртя дървото и го огледа. В двореца му имаше прекалено много украси от разноцветен кристал, огледала и призми. Топлината на дървото щеше да добави липсващия уют. А световните дървета щяха да му напомнят за Нира всеки път, когато ги поглежда.

Ето че отново си припомни за красивата зелена жрица. Колко много обичаше тя Терок! Колко често двамата оставаха в обятията си, след като се бяха любили, а тя му разказваше за младостта си на онази причудлива планета или пък му четеше легенди за Земята. Именно заради тях се бе запалила да изучава Сагата за седемте слънца. Двете с Отема бяха чели откъси от Сагата на поставените в саксии фиданки, за да може световната гора да сподели с тях величието на тази история.

Дали някои от цепнатините по дървото не бяха всъщност историите, които му беше разказвала Нира? Той прокара пръст по тънките линии, проследи ги, сякаш се надяваше да улови някакъв сигнал. Ала не почувства нищо.

Остави дървото и въздъхна. Беше повярвал на лъжите на баща си за това, което й се бе случило, и дори не бе помислил да разпита губернатора Удру’х за неговите зловещи опити на Добро. Именно заради тези своя лековерност имаше чувството, че е предал Нира. Трябваше да е по-подозрителен, да задава повече въпроси. Твърде късно бе узнал истината… а сега Нира бе мъртва.

Изправи се натъжен и отиде до прозореца. Загледа Миджистра, красивите разноцветни сгради с типична илдирийска архитектура, символизиращи величието на империята. А после вдигна глава към небето, където хидрогите и фероуите се бяха вкопчили в смъртоносна схватка. Изведнъж го завладя усещането за надвиснала беда, за някаква потайна обреченост, която сякаш заплашваше да подкопае самите устои на Призматичния палат.