Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Беше дошъл моментът за действие.

Да, щеше да нареди на тал О’нх да изпрати кохортата си бойни лайнери. Руса’х трябваше да бъде спрян дори ако това изискваше умопомрачителен брой убити илдирийци. В противен случай брат му щеше да плени всички светове и това също нямаше да се размине без кръвопролития. Нямаше кой друг да вземе подобно решение. То бе от компетентността единствено на мага-император.

Забеляза, че помръкващото слънце на Дурис премигва — фероуите отново бяха използвали протуберансите му за оръжие. Според патрулните кораби на Слънчевия флот стотици, хиляди бойни кълба се бяха струпали около ранената звезда. Смажеха ли хидрогите противниците си край Дурис-Б, какво щеше да им попречи да продължат към следващата звезда? Трябваше да намери някакъв начин да ги спре.

А какво щеше да се случи, ако фероуите поискаха илдирийска подкрепа, както вече го бяха правили преди много време?

Спомни си, че предстои също така да изпратят Осира’х да опита да разруши преградата в общуването с хидрогите. Според Язра’х всичко вече беше готово. Оставаше на него да нареди да изпратят едно малко момиче в сърцето на огромен и страшен междузвезден конфликт. Той се боеше, че Осира’х може да попадне в кръстосан огън и да я убият, преди да успее дори да започне работата си. Но къде другаде биха могли да открият хидроги?

Талантливото дете бе всичко, което му бе останало от Нира. Осира’х бе също така единствената надежда на империята за преговори с хидрогите. Едно дете да се изправи срещу тези непобедими чуждоземци? Нима хидрогите наистина биха се съгласили да проговорят? И дори да го направеха — какво щяха да поискат от илдирийците, освен те да се подчинят на необятната им мощ?

Отново съжали, че Нира не е тук да му помогне със съвет или поне да го успокои в този тежък момент. Заради планове, замислени и заложени преди много поколения, Джора’х сега щеше да изпрати собствената си дъщеря — тяхната дъщеря — в устата на врага. Само защото нямаше друга надежда да спасят расата.

Колкото и да обичаше дъщеря си и Нира, магът-император осъзнаваше, че дългът му пред империята стои над всичко. Осира’х, изглежда, също го разбираше. Джора’х обаче се съмняваше, че майка й би го подкрепила.

Добро бе твърде голяма и необятна планета, за да може една жена да я прекоси пешком.

Много отдавна, в много по-радостни дни, когато дойде от Терок на Илдира, Нира бе впечатлена и странно потисната от променените звездни конфигурации в небето, от непознатите съзвездия. Като дете в световната гора никога не се бе замисляла за огромните разстояния между световете в космоса, да не говорим да ги прекоси. Светлинни години, парсеци, астрономически единици. Спомняше си как бе надзъртала уплашено от илюминаторите на „Ненаситно любопитство“, как галактиката й се бе сторила океан, изпълнен с незаселени светове. Но сега, след като бе прекарала почти месец в скитосвания из тези непознати земи, Нира започна да приема разстоянията по съвсем различен начин. В това нямаше нищо лошо. Зареяла поглед из безкрайната равнина, тя бе оставила на ума си да пътува сред звездите и спомените й.

По време на затворничеството си непрестанно бе страдала от задушливото усещане за клаустрофобия, неспособна да общува с Джора’х, отделена от собствената си дъщеря. Тук, на открито, мислите й сякаш бяха намерили възможност да дишат и да процъфтяват.

Все още се чувстваше отрязана от световните дървета, глуха за телевръзката, сляпа за възможността да общува с дъщеря си. Но дори глуха и сляпа тя пак беше в състояние да преживява. След всичко, което бе понесла, отказваше да се предаде точно сега. И продължаваше да се надява.

Изгуби два дни да пресече верига ниски хълмове. В една просторна долина се натъкна на най-гъстата гора, която бе срещала на Добро. Дърветата се издигаха по-високо от нея и горните им клони се бяха сплели като пръсти. Миризмата на влажни листа и на мокра кора я накара да си поеме радостно дъх, пробуди спомените й. От години не бе изпитвала такъв покой.

Блазнеше я мисълта да остане тук, да си направи колиба и да доживее дните си. Знаеше, че шансовете й да открие цивилизация са нищожни, а и да откриеше нещо, най-вероятно щяха да са разплодителните лагери и омразният Удру’х. Защо да не се засели тук?

Обаче знаеше защо няма да го направи — защото искаше да намери дъщеря си и да се върне в любимата си световна гора.

Остана да си отдъхне един ден, подпряна на един дънер. Говореше на глас, разказа историята си, но за разлика от световните дървета, тези тук не записаха думите й, за да останат в един по-могъщ ум. Може би не я разбираха — или пък не знаеха как дай отговорят. Или просто не умееха да слушат.