Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Някакви вести от Тасия? — попита Джес.

— Не. Кой знае как са й промили мозъка зевесетата — рече Уин. — Надявахме се ти да знаеш нещо.

— Напоследък не се виждам с много хора.

Ендрю влезе в бараката и донесе термос чай и четири чаши. Носеше си и сгъваемо столче. Седна — близнаците се преструваха, че им е удобно на леда — наля димящ чай и протегна едната чаша на Джес.

— Вместо да стоиш и да ни се хилиш, по-добре разкажи какво стана с теб. Ето, пийни си горещ чай.

Джес не докосна чашата.

— Няма нужда, чичо Ендрю.

— Имаме и нещо по-силничко, ако предпочиташ — предложи Торин. — Сами си го дестилираме.

— Ще ви разкажа какво стана с мен. Но за другото… венталите ми осигуряват всичко, от което имам нужда. — И разказа накратко как бе отсял вентали от водните молекули, разсеяни из мъглявината, как бе започнал да общува с тях, как ги бе заселил на пусти, покрити с океани светове, как хидрогите бяха унищожили кораба му над един от тези океани, а венталите бяха проникнали в клетките му и го бяха запазили жив, като междувременно го бяха променили изцяло.

Уин въздъхна и от ноздрите му блъвна облак пара.

— Джес, тези свръхестествени вентали, дето ги държиш в себе си — и ги разнасяш из световете — не съм сигурен дали ги искаме тук. Не ме е грижа дали ги смяташ за живи същества, за призраци или каквото са там.

— Те са врагове на хидрогите — посочи Ендрю.

Торин обаче също изглеждаше обезпокоен.

— И така да е, тук се опитваме да си изкарваме прехраната.

— Не се безпокойте — каза Джес. — Няма да позволя водните мини да бъдат изложени на риск. Венталите се съгласиха да не заселват светове, обитавани от други същества. Те ме промениха коренно, по същия начин, по който световната гора променя зелените жреци. Заредиха ме с тяхната енергия, за да ми спасят живота, въпреки че аз бях единственият, който тогава знаеше за съществуването им. Тук, на Плумас, те ще стоят настрана, също както правят световните дървета на Терок.

— Какво общо имат с това световните дървета?

— Верданите са първични създания, също като венталите, фероуите и хидрогите. Не мога да ви обясня почти нищо за тази невероятна война, която продължава от хиляди години. — Той поклати глава. — Но също като световните дървета, венталите са били на път да бъдат изтребени. Хидрогите за известно време се били прибрали в сърцевината на газовите планети, а фероуите — в ядрата на звездите.

— А сега всички отново са се вкопчили в гърлата си — добави Торин. — Ама и ние сме едни късметлии…

— Не съм дошъл, за да заселвам Плумас с вентали — продължи Джес. — Има много други светове, на които могат да се разпространят. Долетях по други причини — най-важната от които е, отново да видя моя дом и семейството си.

Ендрю — изглеждаше успокоен от тези уверения — се надигна от столчето, готов да се върне на работа. Вероятно смяташе, че всички важни въпроси са обсъдени.

— След като те чух да говориш, момче, бих те прегърнал, само да можех — рече Уин. — Но май не е безопасно.

— Да, не е безопасно — потвърди Джес с усмивка и във воднистите му очи блеснаха искри. — Но сега, след като венталите ме промениха, ми се ще да направя тук нещо, за което мечтаех от доста време.

След като прекара няколко дни на свобода, Даниъл вече не беше така ентусиазиран.

Измъчваше го глад. Нямаше къде да спи, нито приятели, които да потърси. Имаше чувството, че агентите на председателя го преследват навсякъде. Следеше, доколкото можеше, новините, за да провери дали ще известят за изчезването му. Очакваше Ханзата да предложи значителна награда на този, който го открие. Но нито веднъж не споменаха за бягството му. Доколкото това засягаше обществото, принц Даниъл продължаваше да пребивава щастливо в своите покои в Двореца на шепота.

Дрехите му бяха смачкани и изцапани, започваха да се прокъсват. Въпреки че не му беше приятно да го признае, би предпочел дори гадната храна, която му приготвяха по рецепти на ОХ. Завладян от отчаяние, той тръгна към квартала, където някога бе живял със своя пастрок и сестра си. Не беше съжалявал, когато ги напусна, но може би сега щяха да му помогнат. Представяше си как ще зяпне сестра му, когато й се похвали, че през последните няколко години е бил новият принц на Ханзата.

Но сградата я нямаше. На нейно място бяха издигнали голям търговски комплекс, пълен с магазини и офиси.

Не биваше да се навърта дълго наоколо, защото председателят Венцеслас можеше да е пратил тук агенти. Като се стараеше да не изглежда подозрително, той попита една старица какво е станало с хората, които са живели тук.