Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Преди двамата да стигнат края на палубата, се появиха две нови кълба и също откриха огън, и подпалиха една наполовина пълна с космическо гориво цистерна. Ударната вълна мигновено разруши два разположени в съседство стабилизиращи двигателя. Лишена от левитиращо поле, палубата изведнъж се наклони.

Колкер се препъна, падна и се хлъзна към ръба.

Без да мисли за собствената си безопасност, Съливан се хвърли да го спаси. Докато драскаше по металния под, Колкер изпусна саксията, тя се затъркаля, блъсна се в парапета и се строши… дръвчето се закачи за ръба.

— Не! — изкрещя жрецът и се метна след него.

Съливан се вкопчи с лявата си ръка в парапета. С дясната успя да улови зеления жрец за глезена.

Жрецът протягаше ръка, сякаш се опитваше да я издължи до неестествени размери. Фиданката се залюля, преметна се през ръба и изчезна в бездната. Падаше… и падаше…

Колкер не откъсваше очи от нея. В погледа му се четеше ужас, сякаш бе изгубил любимото си дете. Фиданката ставаше все по-малка и накрая се превърна в точица.

По някакъв начин хидрогите я забелязаха и едно от бойните кълба изстреля към нея огнен стълб и я изпепели. Бушуващите ветрове разнесоха останките й.

Съливан продължаваше да стиска Колкер за глезена, но жрецът сякаш дори не осъзнаваше какво става. Висеше, устата му бе застинала в беззвучен вик. Беше се откъснал напълно от световната гора.

Под облачния комбайн продължаваха да ехтят взривове. Нестабилният промишлен комплекс започна да се люлее като махало. Когато в един момент палубата се изравни, Съливан реши, че е настъпила подходяща възможност, и преди площадката да се наклони на другата страна, издърпа Колкер при себе си.

— Ей! Какво ти става? Трябва да изчезваме оттук!

— Но моето дръвче…

— Нищо не можеш да направиш. А и аз няма да ти позволя да останеш. — Дръпна жреца да стане и двамата се затичаха към командния център. Останалите членове на екипажа вече се товареха в модулите.

— По-бързо! — Съливан блъсна Колкер в люка, пъхна се след него и се приготви да го затвори. Огледа за миг хората в тясното помещение. — Всички ли са си по местата?

— В седми модул липсват трима — докладва един техник.

Табита Хък — не сваляше поглед от монитора пред себе си — докладва:

— В четвърти има двама повече.

— Тук пълно ли е? — попита Съливан.

— Местата са заети, но можем да приемем още дванадесет души, ако някой от другите модули се повреди.

— Не виждам никого на палубата, но за по-сигурно ще им дадем още трийсет секунди… — Поредната експлозия разтресе базата. — Предайте на другите да се изстрелват.

На теория организацията на евакуацията изглеждаше чудесна, но сега идваше ред на най-важния въпрос: щом модулите започнеха да излитат, дали хидрогите щяха да открият огън по тях?

Колкер седеше, изгърбил рамене, напълно смазан — зелен жрец без своето дърво.

— Вече никой няма да узнае какво е станало. Връзката прекъсна. Те ще мислят, че сме мъртви.

Съливан се опита да го окуражи:

— Колкер, мисля, че успя да изпратиш сигнала навреме. Но сега по-важното е ние да се измъкнем оттук. — Той си погледна часовника. — Времето изтече. Да потегляме.

Спасителният модул се отдели от базата. Около тях се виждаха и други модули — приличаха на носени от вятъра спори.

Стените на капсулата завибрираха — все по-силно и по-силно. Съливан погледна през илюминатора. Под тях хидрогите продължаваха да рушат останките на небесната мина.

— Изглежда, няма да ни преследват, Съливан — каза Табита. — Поне засега.

Докато спасителният модул набираше височина, Съливан успя да се ориентира сред океана от облаци и откри много по-големия илдирийски небесен град-мина. Хидрогите бяха подложили и него на ожесточена атака и от корпуса му вече се вдигаха пламъци и дим.

— Атакуват и илдирийците — извика Съливан. — Но те не са подготвени за евакуация! Ще измрат всички!

Зеленият жрец го погледна изплашено.

— Хроа’кс каза, че не могат да направят нищо.

— Така е: илдирийците се придържат към своите стари традиции. Не мислят в перспектива. — Съливан плъзна поглед по лицата на спътниците си. Вече беше взел решение, което — знаеше го много добре — Лидия изобщо нямаше да одобри. — Няма да позволя да загинат.

Всички го гледаха невярващо.

— Нали не си намислил да идеш там? — възкликна Табита.

— Всички ще идем. — Той се обърна към свързочния офицер. — Отвори канал до илдирийската небесна мина и провери дали ни чуват. Кажи на Хроа’кс, че тръгваме към тях. Ще спасим толкова илдирийци, колкото успеем. Все с нещо ще им помогнем.