Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Въпреки че председателят нямаше никакво намерение да го показва пред обществото, шивачи и дизайнери разработваха за него нови дрехи, които да съответстват на промененото му телосложение. Имаше разноцветни туники, копринени ризи, кожени ботуши, много бижута. За ежедневните си занимания трябваше да носи скромни дрехи и той реши, че това напълно съвпада с плановете му. Кой би очаквал от един принц да се облече по този начин?

Една вечер, след като охраната му поднесе оскъдната вечеря и го остави в компанията на ОХ, Даниъл премина към действие. Учителското компи тъкмо бе подхванало поредната тирада за институционалните промени, наложени от предишния председател Морийн Фицпатрик по време на нейното управление, като украсяваше всичко със собствените си спомени от времето, прекарано заедно с нея в щаба на Ханзата. Принцът — даваше си ясна сметка, че разполага с броени минути — изненада робота, като се хвърли върху него, сграбчи го и го натика в гардероба. Затрупа го с всички нови дрехи, с които се бе сдобил напоследък, и залости здраво вратата. Ключалката не беше електронна и това допълнително щеше да забави робота.

Иззад вратата прозвуча усиленият глас на ОХ:

— Принц Даниъл, пуснете ме да изляза. Поведението ви е неприемливо. Председателят няма да е доволен.

Даниъл открехна външната врата на покоите си и се увери, че коридорът е празен. Приглушеният глас откъм гардероба едва ли щеше да привлече нечие внимание. Принцът беше облечен с най-обикновени дрехи — сива риза и кафяви панталони и обувки. Не разполагаше с никакви документи, пари или оръжие. Но можеше да тича. С останалото щеше да се справи според нуждите.

Коридорите бяха облени с изкуствени светлини. Въпреки че краката го боляха от упражненията, той затича към площадката. Не разполагаше с никакви планове на Двореца на шепота и затова се стараеше да се движи в една и съща посока. Зад един завой обаче стигна стълбище, което водеше нагоре. Вероятно през цялото време го бяха държали под земята, тъй като стаята му нямаше никакви прозорци. Ако стигнеше приземното ниво, можеше да се измъкне в градината.

Всеки път, щом чуеше гласове или стъпки, Даниъл променяше посоката. След няколко минути обаче осъзна, че се е изгубил безвъзвратно и че никога не би могъл да открие обратния път до покоите си… не че искаше да се върне там.

Отвори една врата, на която пишеше „Изход“, и се озова пред поредната стълба. Някъде по средата на изкачването чу отгоре да се спускат хора и спря задъхан, не знаеше накъде да продължи.

Не бяха от охраната му, а трима пазачи с униформи. Даниъл не знаеше какво да каже, но те бяха погълнати от разговора си и почти не го погледнаха. Спряха на площадката над него, отвориха една врата и изчезнаха в дебрите на двореца. Преди вратата да се затвори, Даниъл изтича и я хвана.

Озова се на главния етаж на двореца. Имаше десетки картини и снимки на крал Питър и Даниъл за пръв път въздъхна облекчено, че и неговият лик не виси навсякъде — благодарение на това можеше да се придвижва незабелязано между прислугата, която вероятно денем достигаше до няколко хиляди души. Опита се да си придаде вид на човек, който знае какво прави.

Стигна до някакви коридори без украса — бяха стаите на чистачите, градинарите, готвачите и дребните чиновници. В една миниатюрна кухня откри храна, оставена в хладилен шкаф. Реши, че му се полага. В края на краищата той беше принц и стомахът му стенеше за свястно угощение след няколкото дни мъка.

Имаше късчета месо/резени плод и някакви странни подправки — но пък Даниъл нямаше кой знае какъв избор. Докато се тъпчеше, се озърташе и подскачаше всеки път, когато някой минеше покрай кухнята. Очакваше всеки миг да зазвучи аларма и да го заловят. Нали щом пазачите намереха затворения в гардероба ОХ, щяха да претършуват целия дворец. Трябваше да се измъкне по някакъв начин навън.

Зад стените имаше непрестанно движение. Шумът постоянно се усилваше и Даниъл прецени, че сега е неговият шанс. Измъкна се, смеси се с прислугата по коридорите и малко след това се озова на открито. ОХ не го бе пускал да излиза повече от година и сега той бе очарован от гледката на небето. Но не биваше да остава тук, зазяпан в пъстроцветните, туристически цепелини, които кръжаха над Дворцовия канал. Спусна се забързано по широката стълба и се смеси с тълпата. Хвърли само един прощален поглед на огромния дворец. Едва когато се отдалечи достатъчно, въздъхна, после се засмя при мисълта за това каква суматоха ще предизвика бягството му.