Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Има, разбира се, но това ще помете цялата база! Всички ще умрем.

Ческа втренчи в него хладен поглед и каза спокойно:

— Но поне ще попречим на роботите да напуснат планетоида.

Настъпи продължителна пауза. Накрая Пърсъл промърмори съкрушено:

— Да, така е.

— Вече идват! — извика операторката от екрана. — Пет робота току-що се появиха край реактора. Виждам още десет, не, над двайсет, отвъд ръба на кратера. Истинско нашествие!

— А ние сме приковани тук — прошепна замаяно Ческа.

— Поне сме в безопасност…

— Я стига! — Тя бе по-обезпокоена за скитниците в базата, напълно беззащитни пред ордите роботи. Като говорителка на скитниците, трябваше да е до тях винаги, когато се намираха в тежко положение, да ги вдъхновява, да им помага в откриването на изход. — Няма ли някакъв начин да стигнем дотам?

— Ако имаше, отдавна да съм го предложил.

— Помощ! — извика операторката.

— Какво става? — извика Ческа.

— Двама от нашите са решили да подкарат тежките изкопни машини срещу роботите и да ги използват като танкове. Трети ще се опита да промени ъгъла на оръдието за контейнери. Не зная дали ще може да го настрои за толкова ниска траектория. Ние… — Думите й бяха прекъснати от зловеща експлозия и свистене на напускащ купола въздух.

Последва буря от разпокъсани съобщения, всичките на една и съща честота, заглушаваха се взаимно и увеличаваха общия хаос. Пърсъл използва издъхващата система на булдозера, за да сменя картините — виждаха се черни роботи, струпани около купола, проправяха си път през барикадите и разглобяваха животоподдържащата система. Шест робота събориха една херметично затворена подстанция.

На вратата се показаха двама души в скафандри. Единият носеше ракетомет, другият бе въоръжен с дълъг метален прът. С първия изстрел човекът с ракетомета повали най-близкия робот, но въпреки че екзоскелетът му беше обгорен, самият робот изглеждаше невредим. После двамата скитници се хвърлиха срещу механичните нападатели. След секунди бяха убити.

Ческа затвори очи, не за да се скрие, а за да се съсредоточи върху всяка, дори най-малката възможност. Но ней хрумваше нищо. Пърсъл изпъшка и започна да рецитира някакви имена с нисък напевен глас. Тя не знаеше дали инженерът има роднини на Йон 12, но скитниците се смятаха за част от един голям клан. Той повтаряше имената на мъже и жени.

А сега всички те бяха избити.

Операторката в главния купол бе напуснала поста си, но камерата продължаваше да предава разпокъсани изображения. Виждаха се искри от множество експлозии, дим и пара нахлуваха в помещението. Светлините трепкаха.

— Те са неуязвими! — извика някой.

— Животоподдържащата система е напълно разрушена. Няма начин да я задействаме отново.

— Проникнаха в първия купол! Експлозивно разхерметизиране — тук всички са мъртви. Куполът е отворен.

— В името на Пътеводната звезда!

Виковете и писъците постепенно затихваха. Ческа седеше сгърчена на седалката, парализирана от гняв и безпомощност. Можеше само да мечтае за някакъв чудодеен способ да нанесе съкрушителен удар на механичната армия.

— Гравитацията е ниска — каза тя накрая. — Дори пешком лесно ще изминем голямо разстояние. — Можем да тичаме. Колко време ще ни отнеме?

— Скафандрите наистина са чудесни, говорителке, но както ти казах, дори те няма да издържат на абсолютния студ повече от няколко часа. Не можем да стигнем до Йон 12 за толкова кратко време.

Тя удари с юмрук по металната стена.

— А дори и да успеем, те вече са проникнали в купола.

На трепкащия екран изникнаха няколко фигури — бягаха, преследвани от зловещите черни силуети. От говорителите ехтяха взривове и стържене на разкъсван метал. Изведнъж към камерата се приближи едра сянка. Чу се пукот и картината изчезна.

Вече приемаха само звук. Скоро обаче и последните викове спряха. Никой не отговаряше на повикванията на Ческа.

— Няма оцелели — каза Пърсъл унило. Продължаваше да следи данните на пулта. През последния половин час температурата бе спаднала драстично. — Енергията свършва. Няма начин да презаредим акумулаторите.

— Изглежда, ни остават два избора — или бавна, или бърза смърт — рече Ческа и се надигна решително. — Но аз няма да се предам. Ние сме скитници .

Изпратеният на далечния Корибус, за да разследва предполагаемото масово изтребване, адмирал Стромо бе ядосан. Предпочиташе да си остане у дома и да отстъпи тази рискована работа на по-младите и амбициозни командири като Ели Рамирес. Едва бе успял да се преоблече в базата на ЗВС и трябваше отново да се качи на борда на мантата и да се отправи към вражеска територия.