Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Какво правите?! Разрушихте седем прехващача! Вие сте безумци! Вие сте убийци! Вие…

— А ти ми стана скучен. — Тор’х махна на оръдейния офицер.

Бомбардиран с порой енергийни снаряди, дворецът на Алтурас изригна в огромен взрив. Дим, пламъци и летящи отломки изпълниха небето като фойерверките, на които някога толкова се радваше губернаторът на Хирилка.

Зан’нх беше потресен от това хладнокръвно и абсолютно безсмислено разрушение. Сътресението, преминало през тизма, го прониза като кристално копие. Заедно с много други хора в двореца току-що бяха убили един от братята му и един негов чичо. А Тор’х, изглежда, изобщо не го бе почувствал.

Ако имаше възможност, въпреки възпитанието и честта си, адарът не се съмняваше, че ще го убие — с голи ръце, ако се наложи.

Сега, когато от двореца на Алтурас бе останал само димящ кратер, а губернаторът беше убит, бойните лайнери продължиха по вече установената програма. Разпръснаха от въздуха шайинг, за да подготвят населението за триумфалното пристигане на император Руса’х — който вече летеше насам.

Тор’х се обърна към брат си.

— Видя ли колко е лесно, Зан’нх? Още един свят се присъедини към нашата кауза. Някои долу вероятно ще продължават да се противят, въпреки ефекта на шайинга, но останалата част от населението ще премине на наша страна и противниците ни ще се озоват в непосилна изолация. Скоро и те ще бъдат сломени. Този бунт е като бързо разпространяващ се пожар, ярък пламък, който ще унищожи покварата. Сигурен ли си, че не желаеш да се присъединиш към нас по своя воля?

— Абсолютно — рече Зан’нх и отмести поглед.

Тор’х въздъхна разочаровано.

Неколцина бегълци успяха да достигнат близките системи и да разпространят вестта за светкавичната и кървава победа на Алтурас. Някои дори се добраха до Илдира и съобщенията им потвърдиха онова, което магът-император вече знаеше от губернатора на Добро.

Когато Тор’х се появи с бойните си лайнери над Шонор — следващата илдирийска колония в Хоризонтния куп, — изплашеният губернатор и неговите поданици се предадоха без никаква съпротива.

Всяка крачка ги приближаваше към зората. Когато най-сетне изкатериха скалистите хълмове и видяха величествения пейзаж под поруменялото небе, почувстваха внезапен прилив на енергия.

Антон бе уморен и гладен повече, отколкото би могъл да го опише с думи. Запасите им от храна и вода бяха свършили незнайно кога: той бе престанал да следи хода на времето. Часовете вече нямаха никакво значение — единственото важно бе да скъсят разстоянието между себе си и светлината. А след това трябваше да прекосят и просторната равнина до оазиса Сек да, другия покрит с купол град на планетата.

— Ще оцелеем — рече губернаторът Ави’х развълнувано при вида на светлината. — Следвайте ме и ще ви отведа при вашето спасение. — Направи няколко забързани крачки, но изведнъж спря и се огледа объркано, очакваше някой да му покаже посоката. Беше изгубил самоувереност, откакто се бе лишил от своя верен помощник.

Антон знаеше, че илдирийците се нуждаят от поне десетина свои сънародници, за да могат да запазят здравия си разсъдък, да подкрепят душевните си нужди, да чувстват така необходимата тизм-връзка. Но сега бяха останали само четирима, плюс него, а и той също от време на време страдаше от пристъпи на отчаяние. Нямаше да се възстановят, ако не откриеха скоро други илдирийци.

Всички разпериха ръце и вдигнаха лица нагоре, сякаш пиеха от светлината. Местността бе равна и еднообразна, ако се изключеха дълбоките каньони, чиито дъна се криеха в тъмни сенки. Продължиха напред.

Най-сетне на хоризонта заблещука ярка светлина и инженерът Нур’оф и копачът Вик’к извикаха едновременно от радост. Губернаторът Ави’х обяви:

— Напред към Марата Секда! Вече не сме сами — кликиските роботи ще ни помогнат.

Паметителят Вао’сх спря до Антон и двамата се загледаха към далечния купол.

— Посещавал съм Секда само в тъмния период. Не можеш да си представиш колко се радвам да я видя.

— Дотам все още има много километри, Вао’сх — отбеляза Антон.

— И все пак поне вече виждаме целта си. Наближава краят на нашето премеждие.

Но Антон все още не можеше да се отърси от безпокойство за това какво ще намерят в града. Древните легенди за шана рей можеше да се обяснят с подсъзнателни страхове, но със сигурност имаха някаква реална причина и той не гореше от желание да се изправи срещу нея. Спомняше си лабиринта тунели, които Нур’оф бе открил под повърхността на планетата. Дълбоко в себе си бе склонен да вярва, че кликиските роботи са най-вероятните саботьори, въпреки че илдирийците съжителстваха с тях от столетия. Кой друг би могъл да бъде?