Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Престолонаследникът се изсмя.

— И какъв ще е отговорът на нашия баща, Зан’нх? Ще прати огромна военна сила срещу илдирийци? Срещу нас? Не ми се вярва. Не вярвам да нападне собствените си сънародници — също както не можеше да го направиш и ти.

Адарът премигна уморено.

— Но вие избихте колкото бе необходимо, нали? А презирате мага-император, че нарушавал традициите!

— Щом Източникът на светлина го смята за правилно. Достатъчно е да се огледаш.

И наистина, Зан’нх бе удивен от добре координираните действия на целия екипаж, който изпълняваше стриктно всички заповеди на престолонаследника. Тор’х беше прав — магът-император едва ли щеше да предприеме драстични действия срещу тях, докато не станеше твърде късно. Зан’нх вече бе допуснал тази грешка.

Звездните системи в Хоризонтния куп бяха сбити плътно. Ако световете падаха бързо в ръцете на метежниците, преди Джора’х да предприеме някакви действия, обезумелият губернатор може би наистина щеше да набере достатъчно сили, за да може да се възпротиви дори на могъществото на целия Слънчев флот. Да можеше само Зан’нх да прати ясно тизм-послание, за да предупреди баща си… но беше заобиколен със статичен шум и пустота.

Опитваше се да си придаде сили, като си спомняше за адар Кори’нх. Предшественикът на Зан’нх бе прочут с непоколебимата си решителност, бе се изправял пред врагове, толкова страшни, че едва ли имаха еквивалент дори в Сагата за седемте слънца. Адар Кори’нх не бе отстъпил нито веднъж, макар да си бе давал сметка, че Слънчевият флот не може да се мери по сила с ужасните хидроги.

Дори само мисълта за него му помагаше да се съвземе и да започне да търси с удвоени усилия изход от ситуацията. Когато хидрогите бяха продължили да нападат илдирийски селища, когато предишният маг-император бе умрял и бе оставил империята в хаос, Кори’нх бе използвал един нищожен шанс, бе повел корабите си на самоубийствена мисия, която — макар да му бе коствала живота — бе нанесла най-сериозния удар на противника до този момент.

Сега, докато седеше в командното ядро на похитения боен лайнер и се чувстваше слаб и безпомощен, Зан’нх се опитваше да си представи последните минути от живота на Кори’нх. Старият адар вероятно се бе вкопчил в перилата на ядрото, загледан право напред, докато корабите са се носели срещу диамантените хидрогски съдове. В онзи величествен ден едно след друго десетки бойни кълба бяха разбивани из облаците на Кронха 3, а хидрогите бяха научили горчивия урок, че илдирийците притежават необходимата сила да дадат отпор на враговете.

По онова време старият маг-император вече беше мъртъв, но Джора’х все още не бе заел поста му и адар Кори’нх бе останал изолиран от тизма. Тъкмо това му бе осигурило нужната независимост да осъществи един толкова смел ход. Адарът бе обърнал загубата на душевна връзка в своя полза.

Ех, ако Зан’нх можеше да направи същото! Усещаше около себе си мрежата на губернатора. Тя течеше около него като река, а Зан’нх бе умиращият от жажда на брега й, онзи, който не смее да се възползва от предоставената му възможност.

Не му беше никак лесно да прогони мисълта, че би могъл да получи всичко, от което има нужда, ако просто се подчини на враговете. Изкушението бе толкова голямо…

Отново се замисли за адар Кори’нх, останал в паметта на сънародниците си като истински герой. Никога не би допуснал неговата история да е отстъпление от позициите на предшественика му. Не можеше да разочарова наставника си — нито мага-император. Стисна очи, опита се да изолира мисловната тишина, която го заобикаляше.

— Приближаваме Алтурас, престолонаследник — обади се навигаторът.

Зан’нх го стрелна с очи: тъкмо той бе направлявал бойните кораби при Хрел-оро и се бе изправял срещу хидрогите. А сега не искаше дори да погледне своя адар.

— И защо отиваме на Алтурас? — попита Зан’нх.

Тор’х се усмихна доволно.

— Това е следващата планета, която ще се присъедини към нашата кауза.

— Съмнявам се, че ще се съгласят толкова лесно.

— Рано или късно ще го направят.

Младият адар бе изумен от бързината, с която се разпространяваше метежът. Само след няколко дни губернаторът на Добро трябваше да пристигне на Хирилка и да обяви решението си дали ще се присъедини към бунтовниците. Зан’нх се страхуваше, че Удру’х може и да го направи — не защото е бил убеден, а поради свои причини.

Междувременно Руса’х бе пратил на Дзелурия хора, които да поемат управлението. Въпреки че илдирийците там вече бяха подготвени с масивни дози шайинг и впримчени в злокобната му мрежа, неговите хора трябваше да придадат допълнителна сила на бунта. Те разпространяваха лъжите за това как Джора’х бил отровил баща си, как рушал отколешните традиции, как назначил за телохранител собствената си дъщеря, как лишил сина си от титлата. Самопровъзгласилият се император не само промиваше мозъците на новите си поданици, но променяше историята така, че да оправдае действията си. Без никакво съмнение бе готов да ревизира дори написаното в Сагата за седемте слънца с надеждата да бъде запомнен за поколенията.