Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Днес обаче ги прати да докарат нейните гости, а тя остана да чака. Срещата, която предстоеше, трябваше да е на неин терен.

Морийн изглеждаше с поне три десетилетия по-млада от действителната си възраст — главно благодарение на подмладяващите процедури, но със сигурност не заради лишен от стрес живот. Бившата председателка винаги се бе чувствала по-добре в кабинет, отколкото у дома, и затова бе превърнала имението си в нещо средно между двете. Непрестанно сменяше помощниците си и поддържаше отличен екип от „мислещи танкове“ и консултанти. Понякога чиновници от Ханзата се обръщаха към нея за съвет, в други случаи тя сама се занимаваше с проблеми, които й се струваха интересни.

Беше наредила на прислугата да подреди дълга маса с освежаващи напитки, плодове и деликатеси. След като обмисли внимателно въпроса, реши да проведе съвещанието на открито — на слънчевата веранда. Щяха да се радват на чудесното синьо колорадско небе, а и късната пролет бе необичайно топла.

Чу шума на приземяващите се совалки — пилотите й бяха координирали полетите така, че да пристигнат по едно и също време: Морийн нямаше никакво желание да развлича част от гостите, докато се съберат всички. Малцина от тях се досещаха защо ги е повикала, но когато те кани бившата председателка на Ханзата, не можеш да откажеш.

Тя си наля съвсем малко коняк и отпи. Пиеше рядко и предпочиташе скъпи и редки питиета, по-скоро заради впечатлението, което правеха на околните, отколкото, защото й бяха вкусни.

Секретарят й се бе погрижил всички гости да се съберат във фоайето, преди да ги поканят навън. Морийн ги очакваше с топла усмивка на верандата, ръкуваше се, кимаше любезно и се правеше, че се старае да им запомни имената. Ала истината бе, че беше изучила внимателно досието на всеки един.

Последни на верандата излязоха двама чернокожи, мъж и жена, с военни униформи.

— Аз съм Конрад Бриндъл, а това е жена ми, Натали — каза мъжът. — Надявам се, че този малък прием — той махна с ръка към присъстващите — е важен, защото използвахме два дена от отпуската си, за да дойдем.

— О, мисля, че съвсем скоро ще разберете колко е важен — отвърна с усмивка Морийн, кимна любезно на Натали, после отстъпи назад и за да привлече вниманието на останалите, повиши глас:

— В случай, че още не сте осъзнали връзката, всички вие имате близки или роднини, загинали по време на битката при Оскивъл. — Огледа се и видя това, което очакваше — мъка и печал по лицата на присъстващите. — Нашите близки са се били храбро, но хидрогите се оказаха прекалено силни. Дори корабите, които напуснаха своевременно бойното поле, едва успяха да се спасят. — Лицето й се превърна в каменна маска. — Нямаха друг избор, освен да изоставят ранените и убитите. — Тя направи кратка пауза, сетне продължи: — Никой от нас не може да обсъжда тактическите решения, взети по време на битката, но по мое лично мнение не изглежда никак редно, че Земните въоръжени сили просто изоставиха убитите и изобщо не се погрижиха за тях.

Гостите зашепнаха неспокойно. Натали Бриндъл първа взе думата:

— Какъв е вашият интерес в този въпрос, госпожо Фицпатрик?

Морийн дори успя да придаде известен трепет на гласа си, докато отговаряше:

— Моят внук, Патрик Фицпатрик III, командир на манта, изчезна по време на тази битка. Той трябваше да стане мой наследник. — Отпи от коняка и с изненада установи, че наистина има нужда от него. Този път чувствата й не бяха престорени. — Повечето от вас знаят коя съм. Не ми се ще да зарежем с лека ръка всички тези храбри воини, останали при Оскивъл. Ето защо смятам, че всички ние бихме могли да организираме една експедиция до бойното поле край пръстените и да потърсим останките на нашите близки, за да можем да им осигурим достойно погребение.

— Да отидем при Оскивъл? — извика един от родителите. — Но откъде можем да знаем дали там е безопасно? Хидрогите са…

— Битката приключи преди месеци — прекъсна го с успокояващ тон Морийн. — И тъй като Земните въоръжени сили все още си ближат раните, възнамерявам да отида там собственолично. Ако смятах, че е прекалено опасно, навярно щях да изпратя някой мой заместник. — Последното имаше за цел да ги разсмее, но не постигна желания ефект.

— Кой ще плати за всичко това? — попита Конрад Бриндъл. — Земните въоръжени сили не проявиха особена щедрост, когато изплащаха компенсации за загиналите, а двамата с жена ми не можем да си позволим подобни разходи.