Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

Кото погледна двете компита, сякаш търсеше в тях подкрепа.

— Какво ще кажете за един съвсем простичък начин за отваряне на хидрогска бойна сфера? Прост и евтин.

— Тези две думи не се чуват често заедно напоследък — Келъм го покани да седнат. — Дай да видим.

Кото постави на масата чертежите си и обясни как неочаквано се е натъкнал на решението с малкия хидрогски съд — предполагал, че същият принцип би трябвало да е в сила и за големите бойни кълба, чиито мембрани би трябвало да трептят при идентична честота.

Водачът на клана разглеждаше чертежите и изчисленията и се чешеше замислено по брадата.

— Кото, да ти призная, обикновено не разбирам нищичко, когато ми говориш. Но този път всичко ми изглежда толкова просто, че не мога да повярвам.

— Съгласен съм, че не е сложно. Но това е още една причина да е ефикасно. Смятам да го нарека „звънец за врата“. Бихте ли могли да ги изработите тук?

Водачът на клана се намръщи.

— Не обиждай работниците ми, Кото. Дори непохватните зевесета биха могли да се справят с нещо толкова просто. Нещо повече, смятам да го възложа на тях. Едва ли ще се оплакват, че изработват оръжия за борба с хидрогите.

Кото засия.

— Ами тогава да почваме незабавно — не се знае кога ще ни потрябват. Дали не бихме могли да пратим съобщение и на Ханзата?

Дел Келъм се намръщи.

— Просто така? След всичко, което направиха зевесетата на Рандеву и останалите бази? Да им подхвърлим решението и да се прегърнем?

— Ами помислих си, че… уф, това може да спаси доста хора. Пък и не е технология, която биха могли да използват срещу нас.

— Хубаво, но да спасява живота на скитниците. Забрави за Голямата гъска. — Дел въздъхна. — Зет сигурно ще ме укори за това решение. Добре де, остави ме да помисля. Но първо ще въоръжим клановете.

— Ами терокците? Те са наши приятели, нали? Освен това са една от най-вероятните цели за следващите атаки на хидрогите. Даже съм изненадан, че дрогите вече не са ги нападнали. Може да не ни стигне времето.

Водачът на клана изгледа неколцината присъстващи техници и изръмжа:

— Какво зяпате бе? Аз ли трябва да ви намирам работа? — Те се разбягаха, а той се обърна към Кото. — Прав си, нямам нищо против да пратим тези твои звънци за врати — нали така ги нарече? — и на терокците. Всички знаем, че те са уязвими, почти беззащитни, а дрогите, изглежда, имат сметки за уреждане с тях.

— Моята система е достатъчно опростена, за да могат да я използват и те — продължи вдъхновено Кото. — До ден-два ще разполагаме с първата серия звънци.

— Ако се захванем здравата.

Кото се усмихна на ГУ и КР, сякаш очакваше да се засмеят заедно с него.

— Не ми се хили като идиот — скастри го водачът на клана. — За известно време можеш да забравиш за онази чуждоземна руина. Искам да се заемеш с производството на звънците и изпращането им на Терок.

Скитниците работеха на удължени смени. Ръцете на Фицпатрик бяха мръсни, мускулите го боляха. Дори якият Бил Стана щеше да се оплаква от толкова работа. Но Стана беше мъртъв.

Военнопленниците прекарваха дните си в изпълнение на поставените задачи рамо до рамо с препрограмираните бойни компита. Дел Келъм, изглежда, бе предположил, че зевесетата са си научили урока, но истината бе, че неуспехът само ги караше да се озъртат за нови възможности и да не спират да кроят планове.

Фицпатрик се боеше от това, което можеха да направят другарите му.

Заедно с групата му го пратиха на конвейер за резервни части. В помещението беше тясно и задушно, миришеше на дим и на преработени материали. Температурата варираше от почти горещо в близост до конверторите до леденостудено край товарната рампа, която периодично се отваряше за доставка на суровини.

Имаше най-различни машини, които произвеждаха най-различни части — плоскости за корпуси, двигателни елементи, подпорни греди. Металът обикновено се подсилваше с керамични съставки.

Фицпатрик и другарите му работеха на различни конвейери — всъщност предимно помагаха. Тежката работа се вършеше от бойните компита. Отвън на дока работеха и по-масивни роботи.

Непрестанният шум и тропот даваше възможност на пленниците да разговарят сравнително свободно.

— Струва ми се, че имам план — обяви Киро Ямейн.

Фицпатрик се наклони към него.

— Аз имам десет, но нито един няма да свърши работа.

Кибернетикът продължаваше с работата си.

— Да, но този май не е такъв.