Кевин Андерсън - Разпръснати слънца

— Сър, в момента проверяваме резултатите. Но от това, с което разполагаме досега… всъщност искам да съм напълно сигурна… — Тя погледна миниатюрния екран на спектрографа. — Няма никакво съмнение — следи от язерни взривове. Отломките също носят специфичните черти след употреба на експлозивните химикали, които използваме за нашите снаряди. Момичето е право.

Стромо изсумтя през нос.

— Искате да кажете, че всичко това е дело на Земните въоръжени сили? Че нашите бойни кораби съвсем преднамерено са унищожили цяла една земна колония?

Изследователката прехапа устна и продължи бавно, като претегляше всяка своя дума:

— Това, което казах, сър, е, че имаме данни за употреба на язери и на снаряди, каквито са на въоръжение в Земните въоръжени сили. Не съм правила никакви изводи или заключения относно това кой го е направил.

Стромо се намръщи и й кимна да си продължава работата. Разпита още двама души и получи подобни отговори. Който и да бе атакувал Корибус, или нарочно бе имитирал земни оръжия, или просто не се интересуваше, че някой ще разбере какво е ставало тук.

Генерал Ланиан бе получил доклади от всички свои адмирали. Момичето Орли Ковиц продължаваше да твърди, че колонията е била нападната от един дреднаут и пет манти, но в нито една бойна група нямаше изчезнали кораби.

„Как, по дяволите, са го направили?“ — питаше се Стромо.

Дали пък илдирийците не бяха построили точни копия, за да ги използват за атака срещу човешките колонии? Но в това нямаше никаква логика. А може би някой бе изтеглил поразените кораби от бойното поле при Оскивъл. Пет манти и един дреднаут. Имаше нещо подобно, което премигваше като сигнална лампа дълбоко в съзнанието му.

Пет манти и един дреднаут…

В мига, когато отговорът дойде от само себе си, той си пое рязко дъх. Това беше групата, изпратена на разузнавателна мисия към газовия гигант Голген преди една година. Изпитателен полет, за да демонстрират добрата координация между бойните компита и човешкия екипаж. Тези пет манти и един дреднаут бяха изчезнали без следа.

Въпреки че така и не откриха останки, Земните сили бяха предположили, че са били унищожени от хидрогите. Стромо изведнъж повиши глас:

— Приключвайте с изследванията! Трябва да се върнем час по-скоро, за да докладвам на генерал Ланиан!

След изричните нареждания на председателя ОХ се оказа непреклонен наставник. Ако допреди Даниъл се възмущаваше от компито заради безкрайните му разкази за отдавна умрели хора и досадни спомени отпреди столетия, сега вече открито ненавиждаше дребната машина.

Беше изненадан от това колко много болка може да му поднесе измъченото му тяло — ръце, крака, корем, гръб, мускули, за чието съществуване не бе подозирал. Никога през целия си живот не се бе упражнявал толкова — а ОХ не проявяваше никакво съчувствие. Пък и какво разбираше едно компи от болки в гърба или изморени мускули?

Въпреки че суровият режим бе въведен от съвсем скоро, Даниъл знаеше, че няма да издържи дълго и ще умре, ако продължавало същия начин. ОХ го караше да седи изправен, за да поддържа правилна стойка, и така го лишаваше от малкото възможности да си почива. Искаше от него винаги да изглежда добре — като че ли някой можеше да го види тук.

ОХ бе изработил специална нискокалорична диета с ястия, които да подпомогнат бързата загуба на тегло. Пазачите носеха подноси, съдържащи разочароващо малки количества отвратителна здравословна храна. Ала достатъчно бе Даниъл да не прояви ентусиазъм или любезно отношение и компито мигом ги отпращаше заедно с подносите, с което го обричаше на дълги периоди глад. Защо, по дяволите, един истински принц трябваше да любезничи с простолюдието? Другите трябваше да са любезни с него, не обратното! Стомахът на Даниъл къркореше непрестанно. Никога не бе изпитвал подобен глад; непрестанно мечтаеше за сладкиши, за някакъв вкусен десерт.

Въпреки изтощението си почти не можеше да спи. Принцовете не трябваше ли да ги глезят? Беше толкова ядосан от промените в живота си, че не можеше да се съсредоточи по време на учебните занимания. Каквото и да му говореше компито, той не преставаше да си мисли за ядене.

И тъй като картината на обозримото бъдеще придобиваше все по-черни краски, Даниъл реши да се разбунтува. Щеше да покаже на председателя Венцеслас, че това е неприемливо. Никой не можеше да се отнася по този начин с него. И Даниъл започна да обмисля своя план.