Саймън Кларк - Нощта на трифидите

— Дейвид, може би провидението те е довело при нас. Ако твоите хора ни покажат как да си направим една от машините „Мейсън-Коукър“, ще решим затрудненията си с горивото за един ден. Е, образно казано.

— После ще имате нужда само от изобилие на трифиди.

— Трифиди ли? Имаме си ги.

Вървяхме по път, който свършваше при река, по-тясна от Хъдзън, ширината и едва ли надхвърляше двеста метра. Керис докосна ръката ми.

— Само ги погледни.

Обърнах се, накъдето ми сочеше. Другият бряг се издигаше към ивица порутени сгради.

— Бруклинските възвишения — просвети ме Керис. — Рядко се отбиваме там. И причината е очевидна.

В мрачната червеникава светлина оттатък реката се тълпяха трифиди. Милиони проклети твари. Безмълвни. Неподвижни. Никога не ги бях виждал скупчени така. Нито пък знаех, че достигат такава големина. Покриваха всеки квадратен сантиметър земя, докъдето стигаше погледът ми. Напираха към водата. Най-близките до нас дори бяха потопили корените си в реката и напомняха за злонамерен мангров гъсталак някъде в тропическите блата.

Знаех защо са се събрали. Между тях и изобилното пиршество от над триста хиляди души имаше само тясна водна преграда. Каквито и сетива да притежаваха, бяха ги насочили към шумния град, усещаха всички вкусни човешки мръвки… копнееха за тях. Потръпнах, щом си представих нашествието на неизброимите трифиди. Мярна ми се кошмарното видение как нахлуват по улиците на Манхатън. След малко подхвърлих:

— Поне е ясно, че суровината ще ви стигне за дълго.

— Вярно. Така е навсякъде около нас. — Керис се притисна до мен и хвана по-здраво ръката ми, имаше нужда от близостта на друг човек пред неумолимия враг. Усмихна ми се посърнало. — Сам се убеди. Ние сме под обсада.

Вечерта двамата с Керис се запътихме към ресторант, близо до хотела. Тя ме хвана подръка, без да се замисля — простичък човешки жест, който ми беше много приятен. Гейбриъл ни поздрави на улицата, май ни се зарадва искрено.

— Тъкмо щяхме да вечеряме. — Кимнах към ярко осветения ресторант. — Защо не дойдеш с нас?

Очите му срещнаха погледа на Керис. За миг почти усетих с кожата си неловкостта.

— Не, трябва да бързам. Но ти благодаря. Просто наминах през хотела да проверя как си се настанил.

— Много си любезен, Гейбриъл. И аз ти благодаря. — Хрумна ми нещо. — Кажи ми телефонния си номер. Време е пак да те разгромя на тенис на маса.

Той се разсмя.

— Не можеш да се наситиш на пораженията, а? Ето ти визитката ми. Забрави номера отгоре, това е служебният. Отдолу е домашният.

Гейбриъл вдигна яката си, за да се опази от нощния студ, и се отдалечи забързано.

— Да вървим, Дейвид. Краката ми премръзнаха.

Тръгнахме към подмамващата топлина на ресторанта. За миг се озадачих от внезапното смущение на Керис и Гейбриъл, когато го поканих да вечеря с нас. Да не са имали някаква романтична връзка преди? Но не се наложи да умувам дълго, защото доближих ресторанта и видях табелата на вратата — „Само за бели и зрящи“. Стиснах зъби и влязох след Керис.

Апетитът ми пострада от тази разстроила ме забрана на вратата, затова само човърках храната. Керис с нищо не показа, че е забелязала как се вторачих в табелата. Отряза парче телешко и го премести в средата на чинията си, за да има сос навсякъде около него.

Говорихме си за трифидите, обкръжили Манхатън. Увери ме, че не са чак такава заплаха, както си помислих.

— Извинявай, че си поиграх малко с храната — подхвана тя. — Но да речем, че тази дълга мръвка е остров Манхатън. Три реки го делят от американския континент. Харлем, през която надзърна днес, е най-тясната, затова оттам има добър изглед към трифидите. Същото е обаче и на отсрещните брегове на Хъдзън и Ийст Ривър. Пресметнаха, че почти седемдесет милиона трифиди са се натъпкали на земята, която преди е била Куинс, Ню Джързи, Бруклин и Бронкс. Образуват плътен куп с приблизителната форма на подкова около острова. За наш късмет водната преграда не ги допуска до нас. Едва ли е необходимо да споменавам, че на мостовете и тунелите, които ни свързват с континента, има много здрави огради.

— Уха-а… — Подсвирнах.

— А нататък по сушата има още десетки милиони.

— Именно. Цялата страна е недостъпна за нас.

— Много ли човешки колонии има от тази страна на Атлантика?

— Няколко. Не знаем да има на континента. Повечето са на острови в южна посока. Още няколко са пръснати по Големите езера.

— Поддържате ли връзки с тях?