Саймън Кларк - Нощта на трифидите

Между морето и небето се простираше бледа ивица, докъдето ми стигаше погледът. „Мъгла“, казах си. Може би се дължеше на допира на студения въздух с малко по-топлия океан. Но щом се вторачих в нея, тя неусетно се преобрази. Далеч пред мен се появиха мънички силуети. Бяха скупчени нагъсто в средата и се разреждаха към краищата. Не бяха много. Освен това не ми се сториха особено големи, докато ги оглеждах обаче, ставаха по-отчетливи. Там от мъглата изплуваше някакъв омагьосан Вавилон, чиито шпилове и кули се извисяваха към небето. Вълшебна твърдина, понесла се по вълните.

Така се прехласнах по гледката, че не усетих кога Керис е застанала до мен.

— Въздействащо, нали? — промърмори.

Озърнах се към блесналите и зелени очи, а тя добави тихо:

— Родният ми дом.

Снимки, рисунки, филми, дори картинка на тенекиена кутия от бисквити — познавах какви ли не изгледи от това място. Но видението на здания, реещи се тайнствено и някак вълшебно над мъглата, ме изпълни с почуда.

До мен с разрешена от ветреца коса и Керис стоеше като омагьосана. Явно човек не можеше да се насити на тази гледка, колкото и пъти да му се яви. Накрая Керис промълви:

— Той е великолепен, нали?

Признах, че „той“ наистина е великолепен.

Мъгливите кули вече изпъкваха като отчетливи небостъргачи. Дори от около двайсет и пет километра веднага разпознах обтекаемата симетрия на Крайслер Билдинг, а по-агресивните неомегалитни очертания на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваха близо до него. Преди много време Хърбърт Уелс бе написал: „Ама че смешно местенце е Ню Йорк — всичко стърчи и е обсипано с прозорци.“ Помислих си, че великият творец не е бил справедлив към този очароващ пейзаж. Никак не е бил справедлив.

Въпреки проникващия до костите студ, по мълчаливо съгласие решихме да останем на носа и да гледаме. Горе, на мостика, по-скоро се усещаше, а не се забелязваше страховитото присъствие на капитан Шарпстоун, водещ своя кораб и екипаж към сигурността на родното пристанище. Скоро погледът ми започна да се спира на риболовни корабчета, които изпъкваха като мастилени петна върху морето, а един разрушител, настръхнал от големи оръдия и ракети, пазеше подходите към кейовете.

Цветът на водата се промени в тинесто кафяво — от открито море навлизахме в сливането на Хъдзън, Харлем и Ийст Ривър. Двигателите на кораба намалиха оборотите си с доближаването към града, който сега надвисваше колосален над нас.

Не след дълго откъм левия борд подминахме прочутата бронзова дама — Статуята на свободата. Въпреки мижавата светлина личеше зеленият и оттенък. Видях натъжен, че някой безмилостно я е осквернил. Очите и бяха избити с взрив от лицето, оставяйки огромната статуя сляпа и чудовищно обезобразена. На самия остров около нея десетина оръдия бяха обърнати към морето, дулата им просветваха мътно.

Обърнах се да разгледам Манхатън и небостъргачите вече се извисяваха до нас, прозорците им отразяваха все същото мрачно слънце — милион матовочервени очи сякаш се вторачваха неприветливо в мен, Дейвид Мейсън, странник в тази наистина твърде странна страна.

Всевъзможни плавателни съдове обикаляха из пристанището — влекачи, траулери, лоцмански катери, полицейски моторници, шлепове, имаше и най-различни платноходи. Това ми подсказваше много за живота на този изгладнял за природни ресурси народ. Различавах пътищата, проникващи право в сърцето на града през каньони от стомана и бетон. Имаше и коли — хиляди камиони, автобуси, микробуси с какви ли не форми и размери, надули клаксоните си и огласящи въздуха с рев на двигатели като неспирни сдържани гръмотевици. Ярко светеха фарове, включени по пладне.

В тези мигове Керис се усмихваше с облекчение. За нея тук беше родината и. А за мен… е… не бях виждал нищо подобно. Чувствах се напрегнат. А главата ми не спираше да се върти наляво-надясно от желанието да огледам всичко наведнъж.

Земя на чудеса, на изумление, на почти свръхестествено великолепие. Тогава у мен се разгоря особен, почти животински глад. Исках… не, жадувах да се гмурна в този водовъртеж от движение, светлини и звуци.

Стори ми се, че се бавихме безкрайно, но накрая вързаха кораба за един кей. И скоро слязох по подвижното мостче, за да узная какво може да ми предложи този необичаен нов свят.

Имаше нещо като официално посрещане. Няколко жени и мъже тутакси тръгнаха с Кристина, чиято ръка Ким стискаше насърчаващо. В някакъв смисъл все още се чувствах отговорен за момичето и попитах Керис къде я отвеждат. Керис ме увери, че ще се грижат добре за нея.